Тес Геритсън - Изборът

Облечени в стерилни халати, ръкавици и маски, доктор Роуботам и асистентът му приключваха с гръдно-коремния срез. Както обикновено, той беше направен в Т-образна форма — двете диагонални сечения от раменете към гръдната кост се сливаха в едно, което се спускаше вертикално надолу, разделяше коремната кухина и опираше чак до гениталиите. След тридесет и две години стаж в съдебна медицина Роуботам трудно можеше да се изненада от каквото и да било в тази хладна зала. Работеше механично, върху лицето му се беше изписало леко отегчение. Заключенията си диктуваше с тих и монотонен глас, а кракът му задействаше педала за включване и изключване на диктофона с опитни движения, точно когато трябва. В момента беше зает да отмества триъгълника на гръдната кост и ребрата, под които лежеше плевралната кухина.

— Я хвърли едно око, Охлюв — рече патологът.

Този прякор нямаше нищо общо с външния вид на Кацка, който си беше напълно нормален. Бяха му го лепнали главно заради изключителната невъзмутимост, с която възприемаше хората и събитията около себе си. Колегите му в отдела често се шегуваха, че ако някой гръмне Бърнард Кацка в понеделник, той ще реагира най-рано в петък, при това само ако се е ядосал…

Кацка се наведе над гръдната кухина. Изражението му беше почти толкова равнодушно, колкото това на Роуботам.

— Не виждам нищо необичайно — промърмори той.

— Правилно — кимна патологът. — Лека плеврална конгестия, която вероятно се дължи на капилярните спуквания, причинени от хипоксията. Това е типично за задушаването…

— Предполагам, че вече можем да се махаме — промърмори Лундквист и започна да се промъква към изхода.

Подобно на всички млади ченгета, той предпочиташе динамиката на преследването пред вонята в залата за аутопсии. Никак не си падаше по разни смахнати самоубийци…

Кацка не помръдна от мястото си.

— Наистина ли трябва да изгледаме филма докрай, Охлюв? — недоволно промърмори Лундквист.

— Те току-що започнаха — поясни, без да вдига глава Кацка.

— Стопроцентово самоубийство! — нетърпеливо отсече партньорът му.

— Нещо ме съмнява…

— Но нали чу какво каза докторът? Симптомите са класически!

— Става посред нощ, облича се и пали колата… — унесено промърмори Кацка. — Я помисли малко върху това… Кой ще напусне топлото си легло, за да иде да се обеси на покрива на болницата?

Лундквист хвърли кос поглед към трупа, после побърза да се извърне встрани.

Роуботам и асистентът прерязаха трахеята и големите кръвоносни съдове, после се заеха да вадят сърцето и белите дробове, преплетени в един голям кървав вързоп. Патологът ловко го прехвърли върху везната до масата, която проскърца под тежестта му.

— Последен шанс да надникнеш вътре — обяви той и започна да реже далака. — Приключваме дотук и го предаваме за погребение. Такава е волята на семейството му…

— Причини? — вдигна вежди Лундквист.

— Евреи — отвърна с въздишка докторът. — Според тяхната религия всички органи трябва да бъдат погребани заедно с тялото. — Далакът мазно шльопна върху везната, стрелката й се разклати.

Лундквист смъкна белия халат, отдолу се показаха широки, прорязани от мускули рамене. Той беше човек с неизчерпаема енергия и прекарваше в гимнастическия салон всяка свободна минута. Напред и нагоре — това беше девизът му. Кацка все още не беше приключил с обучението му, днешният урок беше част от него. Защото за здрав и кипящ от сили младеж никак не е лесно да възприеме хладната и безвъзвратна сила на смъртта. Особено когато притежава такова тяло и всичката коса си е на главата му…

Роуботам продължаваше да вади органите. Сряза червата и започна да ги навива около китката си — един безкрайно дълъг вързоп. Черният дроб, панкреасът и стомахът бяха измъкнати с едно общо движение. Накрая извади бъбреците и пикочния мехур. Всичко това премина през везната, а данните бяха записани на лента. Вътрешността на трупа върху масата остана съвсем празна.

Роуботам се прехвърли на главата. Направи малка дупка зад ухото и сряза скалпа. После, с рязко и точно движение го дръпна напред, върху лицето. Долната част отиде назад, пред очите им се разкри основата на черепа, влажна и розова. Включи триончето, лицето му се сбърчи, сякаш за да се предпази от прахообразните костни частици, които се разлетяха във въздуха. Пронизителният вой на машинката правеше разговорите излишни, а самата процедура не беше от най-приятните. Макар и гротескни, манипулациите на гърдите и коремната кухина бяха някак лишени от персоналност — все едно, че колиш крава. Но да изрежеш човешки скалп и да го смъкнеш върху лицето, беше нещо съвсем друго — нещо, свързано с човешката индивидуалност, подложена на тежко унижение.