Тес Геритсън - Изборът

— И аз те обичам — усмихна се Аби.

Извади ключовете и едва тогава забеляза, че бутона на шофьорската врата е вдигнат. Господи, колко съм завеяна, стресна се тя. Оставила съм колата си отключена през цялата нощ.

Отвори вратата и се олюля от отвратителната миризма, която я удари в лицето. Очите й попаднаха на това, което лежеше на предната седалка, изведнъж й се пригади.

Около лоста за скоростите бяха увити вонящи черва, едно от тях беше увиснало от волана. Тапицерията на дясната седалка беше оплескана с нещо лепкаво, а на мястото на шофьора имаше един голям, окървавен орган.

Сърце.

Адресът беше в Дорчестър, едно от най-мрачните и запуснати предградия на Бостън. Мъжът паркира и хвърли поглед към подобната на картонена кутия къща и обраслата с бурени тревна площ. Дванадесетгодишно момче играеше баскетбол на площадката пред гаража. Стрелбата му беше крайно неточна — топката постоянно прехвърляше закрепения над вратата кош и отиваше на покрива. Тоя няма да получи спортна стипендия, рече си мъжът. А съдейки по покритата с ръжда кола под навеса и паянтовата къща, момчето едва ли имаше шансове за някаква стипендия изобщо…

Излезе от колата и пресече улицата. Момчето го забеляза и замръзна на място, притиснало топката към гърдите си.

— Търся дома на Флинт — рече мъжът.

— Това е — отвърна момчето.

— Вашите вкъщи ли са?

— Да, баща ми е тук. Защо?

— Може би ще му съобщиш, че един човек иска да го види.

— Кой сте вие?

Мъжът му подаде една визитна картичка. Момчето й хвърли кратък поглед и понечи да му я върне.

— Не, задръж я — спря го мъжът. — Иди да я покажеш на баща си.

— Веднага ли?

— Разбира се, ако баща ти не е зает…

— Ами… Хубаво… — Момчето остави топката и влезе в къщата. Мрежестата врата против насекоми се затръшна зад гърба му.

Минута по-късно на прага се появи намръщен човек с увиснало шкембе.

— Мен ли търсите?

— Господин Флинт, името ми е Стюарт Съсман, адвокат в кантората „Хоукс, Крейг и Съсман“…

— Да?

— Научих, че преди около шест месеца сте бил пациент на Медицинския център „Бейсайд“…

— Катастрофа — намръщено поясни мъжът. — Но виновен беше другият…

— Отстранили са ви далака, нали?

— А вие откъде знаете?

— Тук съм, за да ви помогна, господин Флинт — усмихна се Съсман. — Прекарал ли сте тежка операция, или не?

— Казаха, че можело да умра — въздъхна Флинт. — Значи е била тежка…

— Сред лекуващите ви лекари имаше ли жена на име Абигейл Диматео?

— Да — кимна дебелият. — Много добра жена, преглеждаше ме всеки ден…

— А тя или някой от останалите лекари да са ви обяснили последиците от оперативното отстраняване на далака?

— Казаха ми да се пазя, защото имало опасност от тежки инфекции…

— Казаха ли ви, че тези инфекции могат да бъдат фатални?

— Ами… Май да…

— А споменаха ли за един малък инцидент по време на операцията?

— Какъв инцидент?

— Неволно плъзване на скалпела, който е срязал далака ви и е причинил силен кръвоизлив…

— Не — поклати глава мъжът. На лицето му се изписа неподправен интерес. — Наистина ли е станало?

— В момента проверяваме фактите — поясни Съсман. — Затова молим да ни разрешите достъп до болничната си епикриза.

— Защо?

— Господин Флинт — настоятелно рече посетителят. — Във ваш интерес е да се разбере дали загубата на далака ви не е резултат от хирургическа грешка. Ако се окаже, че това е така, вие сте жертва на проявена небрежност и имате право на обезщетение…

Флинт замълча и извърна глава към момчето, което внимателно слушаше. Може би не разбираше за какво става въпрос. Очите му бавно се сведоха към писалката, която му подаваше адвокатът.

— Под обезщетение имам предвид пари, господин Флинт — меко поясни Съсман.

Дебелият мъж взе писалката и се подписа.

Съсман се върна в колата си, сложи подписаната искова молба в куфарчето си и отново извади списъка. Трябваше да получи подписи от още четири души. Не очакваше проблеми с нито един от тях, просто защото алчността и желанието за отмъщение са една наистина могъща комбинация.

Задраска името Харолд Флинт и завъртя стартерния ключ.

— Сърцето беше свинско. Вероятно са го оставили в колата ми още предишната вечер, след което цял ден го е пекло слънцето. Още не мога да се отърва от вонята!

— Тоя тип иска да те докара до истерия — въздъхна Вивиан Чао. — Според мен трябва да му отговориш със същото!