Тес Геритсън - Изборът

Две от сестрите помогнаха на Аби да се изправи.

— Нищо ми няма — прошепна тя. — Ще се справя и сама…

— Тоя е луд! — каза една от жените. — Ще се обадя на охраната!

— Недей! — спря я Аби. — Само ще усложним нещата…

— Но той ви нападна, можете да го съдите!

— Нямам подобни намерения — отвърна Аби и тръгна към количката.

Болничните картони и лабораторните анализи се бяха разпилели по пода. Тя се наведе с пламнало лице и започна да ги събира. Изправи се, усетила погледите на всички присъстващи върху себе си. „Няма да плача, заповяда си тя. Не тук!“

Заряза количката, обърна се и изтича навън.

Три часа по-късно Марк я откри на една ъглова маса в болничното барче, наведена над чаша кафе и недокосната кифла с боровинки. Пакетчето беше киснало толкова дълго в горещата вода, че чаят беше станал черен като кафе. Отпусна се на свободния стол до нея и успокоително подхвърли:

— Вос беше този, който вдигна скандала, Аби…

— А аз бях тази, която се тръшна по задник пред очите на цялата болница!

— Той те е блъснал и това е нещо, от което можем да извлечем голяма полза. Дори само като баланс срещу налудничавите му идеи за съдебни дела…

— Искаш да кажеш, че трябва да предявя обвинение срещу него?

— Нещо такова…

— Изобщо не искам да мисля за Виктор Вос! — поклати глава тя. — Не искам да имам нищо общо с него!

— Но той те е блъснал пред поне половин дузина свидетели…

— Марк, нека забравим това — рече тя и захапа кифличката. Отчаяно й се искаше да сменят темата, но залъкът заседна в гърлото й. — Арън съгласи ли се за антибиотиците? — попита след известно време тя.

— Не съм го виждал цял ден…

— Нали каза, че е тук? — озадачено го погледна Аби.

— Пейджърът му не отговаря.

— А домашния телефон?

— Там е само домашната им помощница. Илейн заминала при детето им в Дартмут… — Марк сви рамене. — Днес е събота, а Арън е свободен от дежурство. Сигурно е решил да се махне нанякъде. Малко ваканция…

— Ей от това имам нужда! — въздъхна Аби и разтърка уморените си очи. — От ваканция! Един плаж, няколко палми и чаша ледена пиня колада…

— Звучи добре — усмихна се Марк и хвана ръката й. — Ще имаш ли нещо против да вземеш и мен?

— Ти не обичаш пиня колада — поклати глава Аби.

— Но обичам плажовете и палмите — стисна ръката й той, после тихо добави: — И теб…

Точно от това имам нужда, затвори очи Аби. От докосването му, топло и успокояващо като самия него…

Той се приведе над масата и я целуна.

— Я виж ти! — прошепна. — Пак привличаме общественото внимание! По-добре се прибирай у дома, преди да сме събрали цяла тълпа!…

Аби погледна часовника си. Беше дванадесет, събота по обед. Уикендът най-сетне можеше да започне.

Той я изпрати до изхода. Когато излязоха през остъклената врата изведнъж спря и каза:

— О, щях да забравя… Арчър се обади във „Уилкокс Мемориал“ и разговаря с един гръден хирург на име Тим Никълс. Оказа се, че този Никълс е асистирал при жътвата и потвърди, че става въпрос за техен пациент. Изваждането на сърцето е било дело на доктор Мейпс…

— Защо тогава Мейпс не фигурира в списъчния им състав? — вдигна вежди Аби.

— Защото е бил докаран с частен самолет от Тексас, специално за операцията. Това е всичко, което знаем. Вероятно Вос не е имал доверие на тамошните хирурзи и си е завел специалист…

— Чак от Тексас?

— Вос е богат човек, може да си го позволи…

— Значи жътвата е била дело на екип от „Уилкокс“, така ли?

— Никълс твърди, че е присъствал на операцията. Сестрата, с която си разговаряла през нощта, вероятно е сбъркала оперативните планове. Ако искаш, мога да позвъня още веднъж…

— Не, няма смисъл — поклати глава Аби. — Сега всичко ми се струва една глупост… Бог знае какво ми е минавало през главата тази нощ… — Въздъхна и хвърли поглед към колата си, която чакаше в „Сибир“ — мястото в далечния край на паркинга, отредено за практикуващите лекари. Добре че все пак изобщо са ни отредили някакво място за паркиране, отново въздъхна тя. Робите в други болници нямат дори тази малка привилегия. — Ще се видим у дома, ако все още съм будна…

Марк я притегли към себе си, отметна главата й назад и отново я целуна.

— Карай внимателно — прошепна гой. — Обичам те!

Аби тръгна към колата си. Беше замаяна от умора и от ехото на тези две думички, което продължаваше да звучи в съзнанието ти. Обичам те.

Обърна се да му помаха, но той вече беше изчезнал зад остъклените врати.