Тес Геритсън - Изборът

— Какви обстоятелства?

— Тя беше пациентка на Медицински център „Бейсайд“, нали?

— Вижте, не разбирам за какво става въпрос…

— Става въпрос за медицинското обслужване на съпругата ви, господин Терио. За грешки, които може би са се оказали фатални…

— Кой сте вие?

— Аз съм адвокат от кантората „Хоукс, Крейг и Съсман“. Специалност по дела за медицинска небрежност.

— Не ми трябва адвокат. Не желая да бъда обезпокояван от разни преследвачи на линейки!

— Господин Терио…

— Махайте се оттук! — отсече Джо и понечи да затвори вратата, но Съсман вдигна ръка.

— Имам сериозни основания да подозирам, че лекуващите лекари на Карен са допуснали грешка — тихо, но отчетливо каза адвокатът. — Ужасна грешка, която е коствала живота на жена ви. Все още не разполагам с твърди доказателства за това и по тази причина съм тук. С ваше разрешение ще мога да прегледам цялата документация по случая и да се запозная с всички факти…

Ръката на Джо бавно придърпа вратата.

— За кого работите? — попита той. — Споменахте, че някой ви е изпратил тук…

— Точно така — погледна го със симпатия Съсман. — Изпраща ме човек, който питае искрени чувства към вас и би могъл да се нарече ваш приятел…

За пръв път в живота си Аби тръгна за работа с неприятно чувство в гърдите си. А когато влезе в болничното фоайе изведнъж й се стори, че стъпва в жарава. Днес щеше да разбере дали Джеръмая Пар възнамерява да изпълни заплахите, които беше отправил снощи. Ще работя нормално, сякаш нищо не се е случило, реши тя. Единствено Уетиг е този, който може да ме отстрани. Предстоеше обичайната визитация, след която щеше да подготви онази част от пациентите си, които очакваха операция. А вечерта беше дежурна. По дяволите! Беше решена да си върши работата, при това да я върши добре! Дължеше това на своите пациенти, дължеше го и на Вивиан. Преди около час разговаряха по телефона, в главата й се запечатаха последните думи на колежката й: „Някой трябва да защити това, което направихме за Джош О’Дей и това си ти, Диматео. Ще го направиш както за себе си, така и за мен!“.

Появата й в интензивното отделение на хирургията беше посрещната с познатата вече тишина. Очевидно и тук бяха научили за инцидента с Джош О’Дей. Никой не й каза нищо, но тя ясно усещаше притеснените погледи на сестрите, които шушукаха зад гърба й. Пристъпи към етажерката и взе в ръце болничните картони, които й трябваха за предстоящата визитация. Сложи ги в количката на колелца и започна обиколката. Изпита нескрито облекчение, когато се скри зад паравана на първия пациент в списъка. Дръпна допълнителните завеси и се надвеси над леглото.

Мери Алън лежеше със затворени очи, тънките й крайници бяха прибрани към тялото. Извършената преди два дни белодробна биопсия беше последвана от две бързо овладени хипертонични кризи, които обаче наложиха задържането й в интензивното отделение. Според записките на дежурната сестра, кръвното налягане на пациентката през последните двадесет и четири часа е било нормално, не са били наблюдавани сърдечни аномалии. По всичко личеше, че днес ще може да бъде прехвърлена на нормален болничен режим.

— Госпожо Алън? — пристъпи към леглото Аби.

Жената потрепна и отвори очи.

— Доктор Диматео…

— Как се чувствате днес?

— Не много добре. Имам болки, знаете…

— Къде?

— В гърдите, в главата… А сега започва да ме боли и гърбът… Всичко ме боли!

В картона беше отбелязано, че през последните двадесет и четири часа жената е получавала редовни дози морфин. Явно тези дози трябва да се увеличат, въздъхна Аби.

— Ще ви дадем лекарство срещу болката — каза на глас тя. — Толкова, колкото трябва…

— Дайте ми и нещо за сън — промърмори възрастната жена. — Изобщо не мога да спя! — От устата й излетя тежка въздишка, очите й се затвориха. — Искам да заспя завинаги, докторе…

— Госпожо Алън? Мери?

— Не можете ли да го направите? Вие сте лекуващия лекар, сигурно сте в състояние да ми помогнете. Толкова е лесно!

— Ще премахнем болката и веднага ще ви стане по-добре — увери я Аби.

— Но рака не можете да премахнете, нали?

Очите на възрастната жена я гледаха умолително, настоявайки за честен отговор.

— Не, това не можем да направим — отвърна с въздишка Аби. — Ракът е плъзнал навсякъде. Можем да ви подложим на химиотерапия, която ще забави действието му… Така ще спечелите малко време.

— Време ли? — горчиво се усмихна Мери. — За какво ми е то? Да лежа тук още седмица или месец? Предпочитам да приключим още сега!