Тес Геритсън - Изборът

— Това е Нина Вос — промърмори Арън.

Аби запази мълчание, стресната от животинския ужас в очите на болната.

— Беше приета преди осем часа, веднага след това състоянието й рязко се влоши. В пет следобед колабира с всички признаци на вентрикуларна тахикардия. Преди двадесет минути припадъкът се повтори и това е причината да бъде интубирана. Тази вечер трябваше да бъде оперирана. Екипът беше готов, операционната също. Да не говорим за пациентката… След което изведнъж се оказа, че донорът е опериран далеч преди това, а сърцето, предназначено за тази пациентка, е откраднато. Чувате ли, доктор Диматео? Откраднато!

Аби продължаваше да мълчи и гледаше като омагьосана суматохата около легло №5. В един момент очите на Нина Вос срещнаха нейните и тя потръпна от безпомощната молба за помощ, която се четеше в тях.

— Не знаехме… — прошепна Аби. — Нямахме представа, че състоянието й е критично…

— А давате ли си сметка какво ще стане сега? Имате ли някаква представа?

— Но момчето оживя! — извърна се към него Аби.

— А дали ще оживее тази жена?

На такъв въпрос не можеше да даде отговор. Каквото и да каже, каквито и оправдания да измисли, те щяха да прозвучат кухо и безсмислено при наличието на тези ужасни страдания пред очите й…

Бегло забеляза фигурата на някакъв мъж, който излезе от стаята на сестрите и се насочи насам. Очите й се фокусираха върху лицето му едва когато чу резкия въпрос:

— Това ли е доктор Диматео?

Беше някъде към шейсетте, висок и добре облечен. От хората, чието присъствие моментално привлича вниманието.

— Да, аз съм Аби Диматео — тихо отвърна тя.

Потръпна, усетила бясната омраза в погледа на мъжа. Той заплашително пристъпи към нея, а тя изведнъж беше обзета от желанието да побегне.

— Значи ти си другата! — просъска мъжът. — Хубава компания на оная жълтата!

— Господин Вос, моля ви! — обади се Арън.

— Въобразяваш си, че можеш да се ебаваш с мен, а? — изрева мъжът, без да му обръща внимание. — Това ще ти струва скъпо, докторке, много скъпо! — Стиснал юмруци, той направи нова крачка по посока на Аби.

— Това е наша работа, господин Вос! — препречи пътя му Арън. — Знаем какво трябва да се направи…

— Искам да я махнете оттук! Не желая да я гледам в тази болница!

— Съжалявам, господин Вос — промълви Аби. — Нямате представа колко много съ…

— Махай се да не те гледам! — изрева извън себе си Вос.

Арън застана между тях, хвана ръката на Аби и я изтласка встрани.

— По-добре излез — тихо промърмори той.

— Бих искала да поговоря с него, да му обясня за…

— В момента е по-добре да напуснеш интензивното! — настоя Арън.

Тя хвърли поглед към Вос, препречил пътя към леглото на жена си. Сякаш я пазеше от вражеска атака. Никога не беше виждала толкова много омраза в очите на жив човек. Тук нямаше да помогнат никакви обяснения.

— Добре, отивам си — кимна тя, обърна се и тръгна към вратата.

Три часа по-късно Стюарт Съсман спря колата си на авеню Танър и насочи поглед към къщата на номер 1451. Постройката беше скромна, с тъмни капаци на прозорците и покрита тераса. Теренът беше ограден с боядисана в бяло желязна ограда. Тъмнината пречеше на Съсман да види вътрешността на двора, но той беше сигурен, че тревата е грижливо подрязана, а цветните лехи са почистени от плевели. Във въздуха се усещаше лек аромат на рози.

Съсман слезе от колата, бутна портичката и тръгна към входната врата. Собствениците си бяха у дома. Това личеше от светлината в стаите и неясните силуети, които се движеха зад тънките пердета.

Натисна звънеца.

Вратата отвори жена с приведени рамене и уморени очи.

— Да?

— Извинете за безпокойството. Казвам се Стюарт Съсман и бих искал да поговоря с господин Джоузеф Терио…

— Моментът не е подходящ, господин Съсман — поклати глава жената. — В семейството ни има… има нещастен случай.

— Разбирам, госпожо…

— Терио. Аз съм майката на Джо.

— Зная за нещастието със снаха ви, госпожо Терио. И ужасно съжалявам, повярвайте ми! Но наистина се налага да говоря със сина ви. Става въпрос за смъртта на Карен…

Жената се поколеба за момент, после кимна:

— Извинете ме за момент… — Притвори вратата и подвикна към вътрешността на къщата:

— Джо?…

Две минути по-късно на прага се появи прегърбен мъж със зачервени очи.

— Аз съм Джо Терио — рече той.

Съсман протегна ръка да се здрависа.

— Господин Терио, тук съм по поръчение на хора, които са дълбоко загрижени за обстоятелствата около смъртта на съпругата ви…