Тес Геритсън - Изборът

— Но аз направих повече от обикновено изпълнение на нейните заповеди…

— Аби, крайно време е да разбереш, че трябва да приемеш подаръка, който ти се прави… Вивиан вече пое цялата вина върху себе си. Явно го стори, за да зашити теб и медицинските сестри. Остави нещата така и толкоз…

— А какво ще стане с нея?

— Тя вече си подаде оставката. От утре старши практикант ще бъде Питър Дейн…

— А къде ще отиде Вивиан?

— Това си е нейна грижа…

— Но тя направи точно това, което беше длъжна да направи! — извика Аби. — Спаси живота на пациента си! Нима трябва да бъде уволнена за това?

— Тя наруши първото и основно правило в тази болница — да работи в екип. Болница като „Бейсайд“ не може да си позволи лукса да търпи свободни стрелци като Вивиан Чао! Всеки от лекарите тук има две възможности — да бъде с нас, или да бъде против нас! — Марк замълча за момент, после тихо попита: — Ти от кои си?

— Не знам — разплака се отново Аби. — Вече нищо не знам!

— Аби, моля те да разсъждаваш трезво! — извика Марк. — Пред теб няма избор. Вивиан е приключила с петгодишната си практика и й предстои явяване пред Медицинската комисия. Може да си намери друга работа, да започне частна практика като хирург. Докато ти си още стажант. Ако сега те уволнят, никога няма да станеш хирург. Какво ще правиш тогава? Може би ще станеш вещо лице на някоя застрахователна компания? Това ли искаш?

— Не! — стисна очи Аби. — Не!…

— Тогава какво, по дяволите, искаш?

— Знам точно какво искам! — гневно извика Аби и със замах избърса мокрото си лице. — Знаех го и днес следобед, докато наблюдавах работата на Тарасоф в операционната. Когато сърцето се оказа в ръцете му, то не беше нищо повече от парче мъртво месо. Но когато тези ръце го свързаха с безжизненото тяло на момчето върху масата, то започна да бие! Животът се върна в него, разбираш ли? — Замълча за миг, колкото да преглътне напиращите сълзи. — И тогава разбрах какво искам! Искам да върша това, което върши Тарасоф! — Погледна към Марк и тихо добави: — Да връщам живота на деца като Джош О’Дей…

— Значи трябва да се бориш за него — кимна Марк. — Все още можем да спасим положението, Аби… Работата ти, аспирантурата, всичко…

— Не виждам как ще стане това — поклати глава тя.

— Аз съм човекът, който те предложи на екипа по трансплантации — настоятелно промълви той. — И все още те считам за най-подходящия кандидат. Мога да поговоря с Арчър и останалите. Ако всички застанат зад теб, Пар ще бъде принуден да отстъпи…

— Ако… — горчиво промълви Аби.

— Но и ти трябва да помогнеш за това! — продължи все така настоятелно Марк. — На първо място трябва да прехвърлиш цялата вина за инцидента върху Вивиан. Тя беше старши практикант, тя взе погрешното решение!

— Не е вярно!

— До този момент си видяла само част от картината — изгледа я с присвити очи Марк. — Защото не познаваш другия пациент…

— Какъв друг пациент?

— Нина Вос. Беше хоспитализирана днес по обед. Може би не е зле да я погледнеш… Сама ще се убедиш, че изборът не е толкова лесен, колкото ти е изглеждал… Възможно е действително да си допуснала грешка!

— Къде е тя? — с мъка преглътна Аби.

— В отделение „Вътрешни болести“ на четвъртия етаж.

Оживлението в интензивното на „Вътрешни болести“ се долавяше дори в коридора: възбудени гласове, свистене на портативен рентген, дрънчене на два телефона едновременно. Но когато Аби отвори вратата, в стаята се възцари напрегната тишина. Дори телефоните спряха да звънят. Една-две сестри извърнаха глава да я погледнат, останалите демонстративно й обърнаха гръб.

Иззад паравана на легло №5 излезе доктор Арън Ливай, втренчи смръщен поглед в лицето й, после кимна с глава:

— А, доктор Диматео… Може би трябва да видите това.

Струпалите се около остъкления параван хора неохотно й направиха път. Пациентката на №5 беше крехка жена с пясъчноруса коса и бледо лице, което се сливаше с белотата на чаршафите. От устата й стърчеше маркуч за интубиране, свързан с кислородния апарат. Гърдите й неравномерно се повдигаха и отпускаха, борейки се за глътка въздух. Машината очевидно не помагаше. Алармените лампички мигаха тревожно, съобщавайки на околните, че ритъма на апарата не съвпада с отчаяните опити на жената за самостоятелно дишане. И двете й ръце бяха привързани за рамката с кожени ремъци. Над едната се беше привел млад лекар, който се опитваше да вкара тръбичката на артериалната система в китката. Току-що беше направил дълбок срез и натикваше пластмасовия катетър под кожата. Другата й китка беше цялата надупчена. Една сестра говореше нещо успокоително на тих глас. Жената беше в пълно съзнание, в широко отворените й очи се четеше ужас.