Тес Геритсън - Изборът

Съдейки по спокойните реплики, които си разменяха хирурзите, Аби стигна до заключението, че Иван Тарасоф е от онези хирурзи, с които се работи леко и приятно.

Промъкна се встрани и тихо се изправи зад гърба на анестезиолога. Сърдечният монитор над главата му показваше непрекъсната права линия. В гърдите на Джош нямаше сърце, работата му беше поета от байпаса. Върху клепачите на момчето имаше плътна лепенка, която ги предпазваше от изсъхване, косата му беше скрита под хартиено кепе. Няколко тъмни косъмчета бяха изскочили изпод него и падаха върху челото. „Жив си, момче! — каза му безмълвно Аби. — И имаш всички шансове да си останеш жив!“

Анестезиологът я забеляза и тихо попита:

— От „Бейсайд“ ли сте?

— Аз донесох органа — кимна Аби. — Как се развиват нещата?

— В един момент всичко беше на ръба, но сега нещата са под контрол. Тарасоф работи бързо. Вече е на аортата… — Главата му в зелено кепе кимна по посока на ръководителя на екипа.

Иван Тарасоф беше възрастен мъж с рунтави бели вежди и топли очи — истински Дядо Коледа. Обръщаше се към асистентите за нова игла или изпомпване на кръвта с мек и възпитан глас, сякаш молеше за чаша чай. В поведението му липсваше характерната за повечето хирурзи показна рязкост, беше просто техник, който си върши работата…

Аби вдигна очи към непрекъснатата линия на монитора.

Признаци на живот все още нямаше.

В чакалнята родителите на Джош О’Дей плачеха и се смееха. Неколцината болнични служители около тях се усмихваха с нескрита симпатия. Часът беше шест следобед, ужасът на очакването най-сетне беше отминал.

— Новото сърце работи отлично — каза доктор Тарасоф. — Честно казано, то започна да бие доста по-рано от очакваното… Добро сърце, силно и здраво. Ще служи на Джош дълги, дълги години…

— Изобщо не очаквахме подобно нещо! — развълнувано преглътна господин О’Дей. — Казаха ни, че са го преместили тук и толкова… Решихме, че става въпрос за нещо спешно и си помислихме… — Замълча, уви ръце около жена си и здраво я притисна към себе си. И двамата не бяха в състояние да кажат нищо повече.

— Госпожо О’Дей, господине — тихо се обади една сестра, току-що появила се в стаята. — Джош излиза от упойката, можете да го видите…

Тарасоф с усмивка проследи двамата родители, които скочиха на крака и се устремиха към реанимацията. После се извърна към Аби, сините му очи гледаха топло зад металните рамки на очилата.

— Ето за такива мигове вършим всичко това — тихо промълви той.

— Замалко да го изпуснем — въздъхна младата жена.

— Дяволски сте права — кимна хирургът. — А аз май вече съм твърде стар за подобни вълнения…

Прехвърлиха се в стаята за почивка и Тарасоф напълни две чаши с кафе. Освободена от кепето, посивялата му коса стърчеше на всички страни. Приличаше на някакъв смахнат професор алхимик и Аби трябваше да си напомни, че пред нея всъщност стои един от най-известните гръдни хирурзи в страната.

— Кажете на Вивиан следващия път да ме предупреди по-отрано — рече Тарасоф. — А то какво стана днес? Звънна ми един телефон и минути след това ми тръсна на главата това умиращо дете! Аз бях този, който замалко не колабира!

— Вивиан е знаела какво прави, за да го изпрати именно на вас — отвърна с усмивка Аби.

— Тя винаги знае какво прави! — засмя се хирургът. — Още като студентка си беше такава…

— Но работи много добре — рече Аби. — Не съм виждала по-добър старши практикант от нея…

— А вие участвате в учебно хирургическата програма на „Бейсайд“, така ли?

— Да — кимна Аби и отпи глътка горещо кафе. — Втора година…

— Това е добре. Жените в нашата професия са малко, остриетата размахват предимно мъжкари… А повечето от тях, както вероятно знаете, умират от желание да режат и шият!

— В устата на хирург като вас подобни думи звучат странно — изненадано го погледна Аби.

Тарасоф хвърли кос поглед към струпалите се пред кафемашината лекари и заговорнически понижи глас:

— Малко богохулство никога не е излишно, нали?

Аби допи чашата си и хвърли поглед към стенния часовник.

— Трябва да се връщам в „Бейсайд“ — въздъхна тя. — Май не биваше да оставам по време на операцията, но се радвам, че го сторих… — На лицето й се появи топла усмивка: — Благодаря ви, доктор Тарасоф… Радвам се, че спасихте живота на това момче!

— Аз съм само водопроводчик, доктор Диматео — разтърси ръката й той. — Едва ли щях да направя нещо без резервната част, която ми доставихте!