Тес Геритсън - Изборът

— Той иска да говори с някой от лекарите. Казва, че въпросът е изключително спешен…

Вивиан извърна глава към Аби.

— Хайде, обади се — подкани я тя. — Няма значение, че ще нарушиш стерилността…

Аби смъкна ръкавиците и се насочи към телефона на стената.

— Ало, доктор Тарасоф? Тук е Аби Диматео, една от асистентките… Сърцето изглежда страхотно! След час и половина сме при вас!

— Може би ще бъде късно — отвърна Тарасоф. В слушалката се чуваха шумове — напрегнати гласове, звън на инструменти. Самият Тарасоф звучеше напрегнато и някак несъсредоточено. За момент очевидно забрави за Аби, тъй като започна да дава някакви нареждания. После гласът му се върна в слушалката: — Момчето колабира два пъти за последните десет минути! В момента поддържаме синусов ритъм, но не можем да чакаме. Не го ли закачим на байпас-машината веднага, със сигурност ще го изпуснем! Всъщност, вероятността да го изпуснем при всички случаи, е твърде голяма… — В разговора отново настъпи пауза. Тарасоф изслуша човека, който му докладваше нещо с напрегнат глас, после каза в слушалката: — Започваме да режем! А вие действайте по най-бързия начин. Искам ви тук час по-скоро, ясно ли е?

Аби остави слушалката и се обърна към Вивиан:

— Слагат Джош на байпас… Колабирал е два пъти, сърцето им е необходимо веднага!

— Ще ми трябва поне един час да освободя бъбреците — обади се доктор Лим.

— Майната им на бъбреците! — отсече Вивиан. — Започваме сърцето, при това веднага!

— Но…

— Права е — обади се Фробишър, после се извърна към сестрата: — Заледен физиологичен разтвор, подгответе иглуто! Някой да повика линейката, която да чака пред вратата!

— Да се дезинфекцирам ли пак? — попита Аби.

— Няма смисъл — поклати глава Вивиан и взе в ръка дълга и тънка ножица. — Ще бъдем готови за броени минути, а от теб ще имаме нужда при пренасянето…

— А моите пациенти?

— Ще се обадя в отделението да ги предупредя — отвърна Вивиан. — За всеки случай остави пейджъра си тук…

Едната от сестрите започна да пълни с лед специалното куфарче за транспортиране на органи, което хората от трансплантационните екипи наричаха „иглу“. Другата подреждаше банки с охладен физиологичен разтвор на пода до операционната маса. Фробишър разбра, че няма нужда да дава повече заповеди, тъй като и двете момичета бяха опитни кардио-сестри, които се справяха отлично.

Скалпелът в ръцете му се движеше с невероятна бързина, подготвяйки органа за окончателна дисекция. Сърцето продължаваше да пулсира, изтласквайки в артериите богата на кислород кръв. Но момента на спирането му наближаваше. А когато той настъпи, Карен Терио щеше да каже окончателно сбогом на живота…

Фробишър инжектира петстотин кубика концентриран калиев разтвор в основата на аортата. Сърцето направи една пулсация, втора… После спря.

Беше напълно неподвижно, с парализирана от калия мускулна тъкан. Аби неволно погледна към монитора, който показваше пълно отсъствие на ЕКГ. Карен Терио беше мъртва, този път и в клиничния смисъл на думата…

Сестрата започна да налива ледения физиологичен разтвор в гръдната кухина. Сърцето трябваше да се охлади максимално бързо. Фробишър я изчака да свърши, след което се залови за работа.

Няколко минути по-късно сърцето напусна гръдната кухина и внимателно потъна в един от съдовете с физиологичен разтвор. Кръвта се смеси с ледената субстанция. Сестрата пристъпи крачка напред с отворена найлонова торбичка в ръце. Фробишър изплакна органа още няколко пъти, после го извади от металния съд и го пусна в торбичката. Веднага след това я допълни с физиологичен разтвор. Опаковано в още един лист тънък найлон, сърцето беше прехвърлено в охладеното „иглу“.

— Ваше е, доктор Диматео — промърмори хирургът. — Вие ще го качите в линейката, а аз ще ви следвам с моята кола.

Аби грабна куфарчето и се втурна към вратата.

— По-полека, да не го изпуснеш! — долетя зад гърба й гласът на Вивиан.

„Животът на Джош О’Дей е в ръцете ми, при това в буквалния смисъл на думата!“, каза си Аби, притиснала охладителя в скута си. Както винаги тежък в обедните часове, бостънският трафик покорно се отдръпваше пред воя на сирената и мигащите светлини върху покрива на линейката. Това беше първото придвижване с подобно превозно средство през живота й. При други обстоятелства сигурно би изпитала удоволствие от факта, че местните шофьори — най-големите грубияни на света! — покорно им правят път. Но в момента беше твърде погълната от товара в скута си, имаше чувството, че всяка отминаваща секунда отнема капка кръв от безпомощното тяло на Джош О’Дей.