Тес Геритсън - Изборът

Едва сега Аби забеляза Вивиан Чао, приклекнала до главата на момчето. В ръцете си държеше ларингоскоп.

Сестрата при количката разкъса пластичната опаковка на интубатора и го подаде на Вивиан.

— Продължавайте да го обдишвате! — заповяда дребничката жена.

Притиснал анестезийна маска към лицето на Джош, операторът на кислородния апарат напрегнато стискаше и отпускаше гуменото, наподобяващо балон резервоарче, което вкарваше чист кислород в дробовете на момчето.

— Окей, да интубираме! — кимна Вивиан.

Операторът отмести маската и тя сръчно вкара тръбичката в гърлото на Джош. Секунда по-късно по нея протече кислород.

— Лидокаинът включен — обади се сестрата.

Очите на практиканта от другата страна на момчето се вдигнаха към монитора.

— По дяволите! Все още е във фибрилация! Дайте пак да опитаме с електростимулатора. Двеста волта, моля! — Пое металните плочки от ръцете на сестрата и ги притисна към гръдния кош — едната над гръдната кост, а другата вляво, точно до зърното. — Отдръпнете се!

Електрическият заряд разтърси тялото на Джошуа О’Дей, предизвиквайки едновременен спазъм на мускулите. То се сгърчи като парцалена кукла, после остана неподвижно.

Очите на всички бяха заковани в монитора.

— Фибрилацията продължава! — обади се нечий напрегнат глас. — Бретилий, две и половина!

Хана механично поднови ръчната сърдечна стимулация. Лицето й беше зачервено и потно, в очите й имаше страх.

— Дай да те сменя — рече Аби.

Момичето кимна и отстъпи назад.

Аби стъпи на столчето до леглото и опря длани в долната част на гръдната кост. Гърдите на Джош бяха толкова крехки, сякаш щяха да се строшат още при първото здраво натискане. Направо я беше страх да започне.

Тръсна глава и стегна мускули. Мануалната сърдечна стимулация не изисква участието на мозъка. Просто натискаш, отпускаш, после натискаш отново… Усети как се изолира от суматохата наоколо. Отмести поглед, тъй като не искаше да гледа сръчните ръце на Вивиан, заети с манипулациите по интубирането. Фокусира цялото си внимание върху онази точка от гръдния кош, която се огъваше под натиска на дланите й. Гръдната кост е анонимна, тази тук може да бъде на всеки. На старец, на някой напълно непознат… Натиск, отпускане… Натиск, отпускане …

— Всички да се отдръпнат! — извика някакъв глас зад гърба й и тя покорно вдигна ръце.

Последва нова порция електрически ток, нови гротескни гърчове на безжизненото тяло.

Вентрикуларната фибрилация продължаваше. Сърцето даваше сигнал, че не може да издържи…

Аби преплете пръсти и отново се зае с масажа. Натиск, отпускане… Върни се, Джошуа , молеха дланите й. Върни се при нас!

Един нов глас се присъедини към глъчката.

— Да опитаме с разтвор от калциев хлорид, сто милиграма! — извика Арън Ливай. Беше се изправил до задния край на леглото и не отместваше очи от монитора.

— Но той е на дигоксин! — възрази практикантът, който държеше плочките на кардиостимулатора в ръце.

— На този етап няма какво да губим! — отсече Арън.

Сестрата му подаде спринцовка с прозрачна течност.

— Сто милиграма калциев хлорид…

Младият лекар сръчно заби иглата в системата. Една мъничка монета, хвърлена за късмет в огромното езеро на химикалите…

— А сега опитайте още един електрошок — разпореди се Арън. — Четиристотин волта…

— Всички да се отдръпнат!

Аби изправи гръб. Крайниците на момчето подскочиха и безжизнено паднаха обратно.

— Още веднъж — рече Арън.

Плочките отново опряха в гръдния кош, тялото подскочи. Върху екрана се появи една стръмна крива, която бързо изчезна в обичайната права линия на вентрикуларната фибрилация.

— Пак! — заповяда Арън.

Плочките се притиснаха до слабичките гърди, тялото се разтърси от електрически ток със сила 400 волта. На екрана се появи колеблива точица, последвана от още една. И още една… В помещението се разнесе нещо, което приличаше на колективна въздишка.

— В момента сме на синус — каза Арън.

— Долавям пулс! — извика сестрата. — Има пулс!

— Кръвно седемдесет на четиридесет… Повишава се… Деветдесет на петдесет!…

Този път колективната въздишка издаваше ясно облекчение. Изправена до долния край на леглото. Хана Лав плачеше, без да крие сълзите си. Добре дошъл обратно, Джош , рече си безмълвно Аби и вдигна ръка към насълзените си очи.

Стаята започна да се опразва, но Аби не можеше да се откъсне от леглото на Джош. Обзе я внезапна умора, но въпреки това се зае да помага на сестрите, които събираха празните спринцовки и шишенца от лекарства — неизменните за всяка подобна битка остатъци от амунициите на съвременните гладиатори. Наведена редом с нея, Хана Лав тихо подсмръкна, избърса електродната паста от гърдите на Джош и лекичко го погали.