Тес Геритсън - Изборът

— Жив орган ли носите, докторке? — попита шофьорът Г. Фурило — както пишеше на пластмасовата карта, окачена на ревера му.

— Сърце — кимна Аби. — Хубаво и здраво сърце…

— На кого ще го присаждате?

— На едно седемнадесетгодишно момче.

Фурило насочи линейката към процепа между колите пред себе си, дългите му ръце въртяха волана свободно, с някаква особена грациозност.

— Веднъж пренасях бъбреци от летището — рече той. — Но за пръв ми се случва да возя сърце…

— И на мен — призна Аби.

— Няма му нищо горе-долу към пет часа, нали?

— Да, горе-долу толкова…

Фурило я стрелна с поглед, на лицето му се появи широка усмивка.

— Значи ще имате четири часа и половина в резерв, след като ви закарам там!

— Не се притеснявам толкова за сърцето, колкото за момчето, на което трябва да го присадим — поясни Аби. — Било много зле — това беше последното, което чух, преди да тръгна…

Фурило свъси вежди и отправи преценяващ поглед към трафика около тях.

— Почти сме стигнали — промърмори той. — Още най-много пет минути…

В същия момент пропука радиостанцията.

— Кола 23 — прозвуча женски глас. — Кола 23, обади се на „Бейсайд“!

Шофьорът откачи микрофона от стойката му.

— Кола 23, Фурило слуша…

— Двайсет и три, веднага се върнете в Спешното отделение на болницата!

— Невъзможно! Транспортирам жив орган до „Масачузетс Дженерал“! Чувате ли ме? В момента пътувам към „Дженерал“!

— Двадесет и три, имате заповед веднага да се върнете в „Бейсайд“!

— Защо не потърсите друга линейка, „Бейсайд“? Повтарям, пренасяме жив орган…

— Заповедта е за кола 23! — отсече гласът. — Върнете се незабавно!

— Кой е издал тази заповед?

— Лично доктор Арън Ливай. Не продължавайте към „Дженерал“, а веднага се върнете обратно!

Фурило се извърна към Аби, в очите му имаше недоумение.

— Какво става, по дяволите?

„Разбрали са, изтръпна Аби. О, боже, разбрали са! И се опитват да ни спрат!“

Сведе очи към сандъчето със сърцето на Карен Терио. Помисли си за всичките месеци и години живот, които чакат едно седемнадесетгодишно момче.

— Продължавай! — тръсна глава тя. — Никакво връщане!

— Какво?!

— Казах продължавай !

— Но те ми заповядват да…

— Кола 23, тук „Бейсайд“! — прекъсна го гласът по радиостанцията. — Моля, отговорете…

— Закарай ме до „Масачузетс Дженерал“! — остро рече Аби. — Хайде, направи го !

Фурило погледна към радиостанцията.

— Исусе Христе! — колебливо промърмори той. — Не знам дали…

— Тогава спри да сляза! — отсече Аби. — Дотам мога да стигна и пеша!

Колебанието на Фурило продължи само секунда.

— Я майната ти! — изръмжа той по посока на радиостанцията и здраво стъпи на газта.

На платформата за линейки ги очакваше сестра в зелен комбинезон. Аби внимателно стъпи на бетона, придържайки куфарчето с две ръце.

— От „Бейсайд“ ли идвате? — напрегнато попита сестрата.

— Нося сърцето — кимна младата лекарка.

— Последвайте ме!

Аби се извърна, махна на Фурило за сбогом и забърза към вътрешността на спешното отделение. От двете й страни се точеха вратите на различните кабинети, пред някои от които чакаха хора. Влязоха в един от асансьорите, сестрата извади ключа за спешни случаи и го пъхна в процепа.

— Как е момчето? — попита Аби.

— На байпас. Нямаме никакво време.

— Пак ли изпадна в кома?

— Вече почти не излиза от кома — кратко поясни сестрата и хвърли поглед към сандъчето в ръцете й. — Това е последният му шанс…

Излязоха от асансьора и затичаха по коридора, който водеше към оперативното крило.

— Стигнахме — обяви след малко сестрата. — Дайте ми сърцето.

През стъклото с метални нишки Аби видя как поне дузина лица със стерилни маски се извръщат към контейнера в ръцете на сестрата. Миг по-късно иглуто беше отворено и сърцето напусна леденото си легло.

— Облечете стерилна престилка и влезте — покани я друга сестра. — Дамската съблекалня е ей там, в дъното…

— Благодаря.

Когато Аби се преоблече в абсолютно нов комбинезон, зелено кепе и стерилни чехли, екипът от хирурзи вече беше отделил болното сърце на Джош О’Дей. Пристъпи към масата, но не видя нищо, тъй като пред нея имаше прекалено много хора. В замяна на това ясно чуваше репликите, които си разменяха хирурзите. Бяха спокойни, дори някак небрежни и весели. Всички операционни си приличат, помисли си тя. Едни и същи уреди от никелиран метал, едни и същи зелени покривки и ярки прожектори над масата. Но различното в тази операционна беше атмосферата. А тя почти винаги се определя от личността на човека, който ръководи действията на останалите…