Тес Геритсън - Изборът

— Трябва ми дефлация — каза тя. — Само за секунда-две…

— Имаш я — кимна анестезиологът.

Ръката й потъна в отвора, пръстите й се плъзнаха по вътрешната страна на ребрата. Марк внимателно повдигна десния бял дроб и щипките на форцепса щракнаха около късчето метал. Миг по-късно сплесканият куршум двадесет и втори калибър изтрака в металния контейнер.

— Кръвотечение липсва, можем да затваряме — каза след кратък оглед на гръдната кухина Аби.

— Тоя е извадил голям късмет — промърмори Марк, мислено възстановявайки траекторията на куршума. — Входящата рана е точно под гръдната кост, но куршумът е рикоширал в някое от ребрата и е паднал в плевралната област. Това ще му позволи да се размине само с една пневмотораксия 4 4 Пневмотораксия (пат.) — pneumothoraxy — присъствие на въздух или газове в плевралната кухина. — Б.пр. .

— Да се надяваме, че си е научил урока — кимна Аби.

— Какъв урок?

— Никога да не ядосва жена си…

— Тя ли го е гръмнала?!

— Стига, скъпи! Знаеш, че такива неща стават всеки ден!

Започнаха да затварят гръдния кош. Работеха с лекотата на хора, които се познават добре. Минаваше четири следобед, а дежурството на Аби беше започнало в седем сутринта. От тогава насам не беше сядала нито за минутка, краката вече я наболяваха от умора, а от края на дежурството все още я деляха цели двадесет и четири часа… В момента обаче се чувстваше много добре. Както поради успешната операция, така и поради шанса да я извърши като асистентка на Марк. Точно така си представяше общото им бъдеще: работят рамо до рамо, сигурни в себе си, сигурни един в друг… Марк беше великолепен хирург. Оперираше бързо, но изключително прецизно. Още при първата им съвместна работа Аби остана дълбоко впечатлена от непринудената атмосфера, която младият хирург създаваше в операционната. Никога не губеше самообладание, никога не крещеше на сестрите, никога не повишаваше тон на когото и да било. Тогава си помисли, че ако някога й се наложи да легне под ножа, ще настоява този нож да го държи доктор Марк Ходъл и никой друг!

А сега работеше редом с него, ръкавиците им се докосваха, главите им бяха сведени към пациента, само на сантиметри една от друга. Това беше любимата й работа, редом с любимия мъж! За какво повече би могла да мечтае? За миг забрави Виктор Вос, забрави заплахата, надвиснала над кариерата и бъдещето й. Може би кризата вече отминава. Топорът още не беше паднал, от кабинета на Пар не идваха никакви послания. Сутринта Колин Уетиг я дръпна настрана и с обичайната си намръщена физиономия я уведоми, че оценката за стажа й в травматологията е отлична.

„Нещата ще се оправят“, рече си тя, докато проследяваше с поглед количката, която извеждаше от залата току-що оперирания пациент. „Всичко ще свърши добре…“

— Отлична работа, Диматео! — промърмори Марк и започна да сваля халата си.

— Бас държа, че това го казваш на всички практиканти! — закачливо се усмихна тя.

— Но сега ще ти кажа нещо, което не съм казвал на никого от тях — приведе се към нея той и настоятелно прошепна: — Ще те чакам в стаята за почивка!

— Извинете… Доктор Диматео?

Аби и Марк обърнаха внезапно зачервените си лица към административната сестра, която надничаше от вратата.

— Търси ви секретарката на господин Пар — смутено обясни тя. — Очакват ви в административния отдел…

— Веднага?

— Да, очакват ви — повтори сестрата и побърза да се измъкне навън.

Аби вдигна разтревожени очи към лицето на Марк.

— О, господи! Ами сега?

— Не им позволявай да те объркат — отвърна той. — Всичко ще бъде окей. Искаш ли да те придружа?

Тя се поколеба за миг, после поклати глава.

— Не, вече съм голямо момиче и трябва да се оправям сама!

— Ако имаш някакви проблеми, чукни ми на пейджъра — стисна ръката й той. — Ще те чакам!

Тя едва успя да се усмихне в отговор, обърна се и тръгна към асансьорите. В душата й се настани тежка буца.

Слезе на втория етаж и тръгна по дебелата пътека. Отново я обзеха вчерашните страхове. Секретарката на Пар я насочи към заседателната зала.

— Влез — отговори на почукването й гласът на Пар.

Аби напълни дробовете си с въздух и натисна бравата.

Пар се надигна от стола си. В залата присъстваха още двама души — доктор Уетиг и непозната брюнетка на около четиридесет години, облечена в отлично скроено синьо костюмче. Лицата на всички бяха непроницаеми, но дълбоко в себе си Аби усещаше, че поводът за тази среща няма да е от приятните.