Тес Геритсън - Изборът

— Страшно много го искам! — промълви тя. — И се надявам да не ви разочаровам…

— Няма начин. Екипът знае какво иска. Всеки един от нас…

— Дори Арън Ливай? — попита след кратка пауза тя.

— Арън? А защо мислиш, че той има друго мнение?

— Не знам — въздъхна Аби. — Тази вечер си поговорих с жена му и останах с впечатлението, че Арън не е особено щастлив… Знаеш ли, че е мислил да напусне?

— Какво? — изненадано я погледна Марк.

— Спомена, че би желал да се премести в някой малък град…

— Няма начин — усмихна се Марк. — Илейн е родена в Бостън и никога не би мръднала оттук…

— Не става въпрос за Илейн. Идеята е на Арън…

Марк се замисли. Известно време пътуваха в мълчание.

— Сигурно не си разбрала нещо — промърмори най-сетне той.

— Може би е така — сви рамене Аби.

— Светлина, моля…

Операционната сестра вдигна ръка към прожектора и насочи лъча му към гърдите на пациентката. Мястото на среза беше очертано с черен маркер — две линии, които се пресичаха като буквата Х, плюс кривата, която маркираше петото ребро. Гръдният кош беше малък, тъй като принадлежеше на дребна жена. 84-годишната вдовица Мери Алън бе постъпила в „Бейсайд“ преди една седмица, с оплаквания от загуба на тегло и силно главоболие. Рентгенът беше показал обезпокоителни тъмни образувания в белите дробове. Анализите продължиха шест дни. Пациентката беше прегледана на скенер, направиха й бронхоскопия на гърлото, забиваха дълги игли между ребрата й. Но до твърда диагноза така и не успяха да стигнат.

Днес обаче отговор щеше да има.

Доктор Уетиг взе скалпела и го насочи към Х-образния знак. Застанала от другата страна на масата, Аби очакваше първият срез, който обаче се забави. Металносивите очи над маската на Генерала се извъртяха към нея.

— На колко белодробни биопсии сте асистирала, доктор Диматео? — попита той.

— Мисля, че на пет — отвърна Аби.

— Запозната ли сте с рентгеновите снимки и анамнезата на тази пациентка?

— Да, сър.

— Тогава случаят е ваш — каза Уетиг и й подаде скалпела.

Аби учудено го погледна. Генерала рядко отстъпваше скалпела си на някого, дори когато ставаше въпрос за личните му асистенти — всички до един с доказани възможности и впечатляващ опит.

Пое инструмента, неръждаемата стомана натежа приятно в дланта й. Направи първия срез със сигурно движение, отметна кожата и очерта тънка линия върху горния край на реброто. Пациентката беше толкова слаба, че под кожата й почти нямаше мазнина. Едно леко и едва забележимо движение на скалпела беше достатъчно за разрязване на тънкия пласт съединителна тъкан. Отдолу се показа плевралната кухина.

Аби пъхна ръка в процепа и веднага напипа повърхността на белия дроб. Беше мека и подпухнала като гъба.

— Всичко наред ли е?

Въпросът й беше насочен към анестезиолога, който леко кимна с глава:

— Справя се добре.

— Тогава пристъпваме към ретракцията…

Ръцете й сръчно разшириха прореза, междуребреното разстояние се превърна в дълбока рана. Аби изчака кислородния апарат да вкара поредната порция въздух в дробовете на пациентката и го видя — малко балонче с белезникав цвят, което изскочи от прореза. Ръцете й го обработиха бързо и сръчно, още преди въздухът да излети от него. Белодробната проба беше готова за изследване.

Очите й отново се повдигнаха към анестезиолога:

— Окей?

— Няма проблеми.

Насочи вниманието си към тъканта и веднага забеляза едно валчесто образование, което приличаше на миниатюрно възелче. Пръстите й внимателно го опипаха, главата й се поклати:

— Доста е твърдо, а това е лошо…

— Нищо чудно — обади се Уетиг. — Още на рентгеновите снимки личеше, че е готова за химиотерапия. Сега ни остава да определим клетъчния тип…

— А главоболието? — попита Аби. — Допускате ли наличие на метастази в мозъка?

— Този рак е изключително агресивен — кимна Уетиг. — На рентгена отпреди осем месеца не личат никакви изменения, но в момента тялото й е истинска ферма за метастази…

— Добре че си е поживяла — обади се една от сестрите. — Все пак е на осемдесет и четири…

Що за живот е било това, запита се Аби докато разрязваше възелчето. Едва вчера се беше запознала с Мери Алън, която си кротуваше в болничната стая. Пердетата бяха спуснати, леглото се губеше в полумрак. Това помагало на главоболието й, обясни Мери. „Слънцето дразни очите ми. Болката си отива само когато спя. Едва сега разбрах, че съществуват цял куп различни болки… Моля ви, докторе, дайте ми някое по-силно приспивателно!“