Тес Геритсън - Изборът

Приключи с разреза и заши срязаното връхче на дроба. Уетиг мълчеше и я гледаше как работи. Погледът му беше хладен и проницателен, както винаги. Но и мълчанието му беше комплимент. Аби отдавна знаеше, че да избегнеш критиката на Генерала е равносилно на истински триумф.

Най-накрая гръдният кош беше зашит, от раната остана да стърчи само дренажната тръбичка. Аби смъкна окървавените ръкавици и ги хвърли в металното кошче с надпис „заразени“.

— Сега идва най-трудното — въздъхна тя, докато сестрите изкарваха леглото на колелца от операционната. — Някой трябва да й съобщи лошата новина…

— Тя я знае — поклати глава Уетиг. — Те винаги знаят…

Тръгнаха подир тихо поскърцващата количка, която се беше насочила към реанимацията. Там бяха заети четири легла, всичките оградени с паравани. Пациентите върху тях бяха в различна степен на съзнание. Мери Алън зае петото легло, разположено съвсем в дъното. Няколко секунди по-късно тялото й потръпна, кракът й се раздвижи, от устата й излетя тихо стенание. После направи опит да издърпа ръката си от кожената каишка, с която беше привързана към рамката на леглото.

Аби извади стетоскопа от джоба на престилката си, наведе се над нея и започна да прислушва дробовете й.

— Пет милиграма морфин, венозно — нареди на сестрата тя.

Момичето се подчини. В спринцовката имаше морфинов сулфат, който щеше да потисне болките, без пациентката да заспи. Мери престана да стене, а мониторът над главата й показваше стабилна сърдечна дейност.

— Някакви следоперативни изисквания, доктор Уетиг? — попита сестрата.

В стаята се възцари тишина. Аби хвърли поглед към Генерала, който тръсна глава и каза:

— Тук командва доктор Диматео…

После се обърна и излезе.

Сестрите учудено се спогледаха. Доктор Уетиг винаги записваше лично следоперативните си инструкции. Това беше нов израз на доверие към Аби…

Тя пристъпи към болничния картон на бюрото и започна да пише:

„Оперирана в зала №5, Източен блок, от екип на гръдна хирургия.

ДИАГНОЗА: Белодробна биопсия на множествени съмнителни образувания по органната повърхност.

СЪСТОЯНИЕ: Стабилизирано.“

Пишеше с равен и четлив почерк. Хранителен режим, медикаменти, допустими движения. Стигнала до графата „Информация за пациента“, тя механично написа пълно затъмнение , после спря и се замисли. Очите й се извърнаха към Мери Алън, която лежеше, без да помръдва. Как ли се чувства човек на осемдесет и четири? Прояден от рака, с преброени дни, всеки един от които ще му носи непоносими болки? Не е ли по-хуманно такъв човек да има право на избор? Да му бъде предложена една по-бърза и по-малко мъчителна смърт?…

Интеркомът над главата й пропука.

— Доктор Диматео?

— Слушам…

— Преди десетина минути ви търсиха от Четири-Изток. Молят да се отбиете при тях…

— Неврохирургията? — вдигна вежди тя. — Казаха ли защо?

— Във връзка с пациентка на име Терио. Молят да поговорите със съпруга й…

— Карен Терио вече не е моя пациентка.

— Само ви предавам съобщението, докторе…

— Добре, благодаря.

Аби въздъхна и се изправи. Отби се за последен път при Мери Алън и хвърли едно око на контролния монитор. Пулсът беше леко ускорен, пациентката отново се размърда и започна да стене. Болките се завръщаха…

Потърси с поглед дежурната сестра, нареди й нови два милиграма морфин и напусна реанимацията.

ЕКГ-мониторът издаваше бавни, но стабилни сигнали.

— Сърцето й е страшно силно и отказва да се предаде — промърмори Джо Терио. — Тя също не се предава…

Беше седнал до леглото на съпругата си и държеше ръката й, заковал очи на назъбената зелена линия, която играе по екрана на осцилоскопа. Явно беше притеснен от апаратурата, която задръстваше стаята — маркучи, монитори, помпата на кислородния апарат. Притеснен и уплашен. Гледаше ЕКГ-монитора с напрегнато внимание, сякаш се надяваше да отгатне тайните на загадъчната кутия, а чрез нея — и всичко останало: защо е тук, до леглото на жената, която обичаше; защо сърцето й отказва да се предаде…

Часът беше три следобед. От момента, в който някакъв пиян шофьор се беше врязал челно в колата на Карен, бяха изминали шейсет и два часа. Тя беше на тридесет и четири години, ХИВ-негативна, без наличие на инфекции и злокачествени тумори в тялото. С наличие на доказана мозъчна смърт. Или, казано иначе, Карен Терио беше един жив супермаркет за здрави донорски органи. Сърце, бели дробове, бъбреци… Панкреас, черен дроб, кости, роговица, кожа… След една ужасна жътва на тази необичайна нива, може да бъде спасен живота на половин дузина хора, а още толкова биха получили значително подобрение в състоянието си…