Тес Геритсън - Изборът

— Какво искаш да кажеш?

— Твоята пациентка има сърце, но няма мозък. А моето момче има мозък, но практически няма сърце… — Вратите на асансьора се плъзнаха встрани: — Нещата придобиват смисъл в момента, в който се отърсиш от трагичното…

Влязоха в кабината и потънаха в мълчание.

„Разбира се, че има смисъл, рече си Аби. И Вивиан вижда този смисъл много добре. Аз обаче все още не мога да се освободя от спомена за двете момиченца, които стоят пред леглото на майка си и се страхуват да я докоснат…“

Вивиан влезе първа в отделението.

Джошуа О’Дей спеше на легло №4.

— Напоследък спи почти непрекъснато — прошепна дежурната сестра — блондинка с мили черти, която, според служебната карта на ревера, се казваше Хана Лав…

— На какво се дължи това? — попита Вивиан. — Може би на смяната на лекарствата?

— Според мен е депресия — въздъхна момичето и поклати глава. — Аз съм негова сестра седмици наред, още от момента на постъпването му. Страхотно хлапе! Наистина умно и добро! Но напоследък или спи, или мълчаливо си наблюдава трофеите… — Русата глава на Хана кимна към нощното шкафче, на което лежаха различни медали и ленти, грижливо подредени. Върху една от лентите с едри букви беше изписано името на спечеленото състезание — Пайнууд Дарби на скаутите „Къб“. Аби отлично познаваше това състезание, тъй като брат й беше член на къб-скаутите.

Пристъпи към леглото. Момчето беше доста по-малко, отколкото беше очаквала. Седемнадесет, пишеше на акуратно попълнения картон, който й подаде Хана. Но изглеждаше най-много на четиринадесет. Леглото му беше оградено от истински лабиринт различни по цвят кабели и тръбички. Едни от тях бяха част от системата над главата му, а други го свързваха с апаратура, известна като „Суан-Ганц“, по името на своите създатели. Тя се състоеше от уред за измерване на налягането в дясното предсърдие и белодробната артерия, показанията му бяха изписани на монитора, прикрепен над главата на момчето. Аби веднага забеляза, че налягането в дясното предсърдие е високо. Това означаваше, че сърцето е твърде слабо и не може да изтласква кръвта по артериите и те се задръстват. До същото заключение можеше да стигне и без помощта на монитора — един поглед върху издутите вени на шията беше напълно достатъчен.

— Пред теб е звездата на отбора по бейзбол на гимназията „Рединг“, но отпреди две години — обади се Вивиан. — Не съм любител на тази игра и не зная какво точно означават тези награди върху шкафчето. Но баща му много се гордее с тях…

— О, това наистина е така — обади се Хана. — Вчера беше тук, носеше топка и бейзболна ръкавица. Почти го изритах от стаята, тъй като възнамеряваше да си поиграят, представяте ли си? — На лицето й се появи усмивка. — Бащата е луд по бейзбола точно като сина си!

— Откога е заболяването? — попита Аби.

— Вече една година не ходи на училище — отвърна Вивиан. — Вирусът го е поразил преди около две… Става въпрос за вирус „Коксаки“ 3 3 Коксаки — малко градче в югоизточната част на щат Ню Йорк. — Б.пр. , тип Б… В рамките на шест месеца развива тежка сърдечна недостатъчност. Вече месец е тук и чака трансплантация… — Вивиан млъкна, наведе се над леглото и с усмивка добави: — Нали така, Джош?

Момчето беше отворило очи и ги наблюдаваше така, сякаш бяха увити в гъст облак мъгла. Примигна няколко пъти, после позна Вивиан и се усмихна:

— Здравейте, доктор Чао…

— Виждам нови почетни ленти в музея — рече Вивиан.

— А, тези ли? — изви очи към шкафчето Джош. — Мама ги е изровила отнякъде. Тя е от хората, които не изхвърлят нищо, знаете… В една найлонова торбичка пази дори млечните ми зъби. Представяте ли си?

— Джош, искам да те запозная с доктор Диматео. Тя е хирург практикант при нас…

— Здрасти, Джош — усмихна се Аби.

Момчето не отговори. Изглежда изпитваше известна трудност да я хване на фокус.

— Нали нямаш нищо против един преглед от страна на доктор Диматео? — попита Вивиан.

— Защо?

— Защото скоро ще получиш ново сърце и тогава изобщо няма да имаме шанс да те преглеждаме. Сигурно ще заприличаш на онзи щур Пътен бегач, когото показват по телевизията!

— Също като вас — усмихна се Джош.

Аби пристъпи към леглото. Момчето вече беше вдигнало горнището на пижамата си. Гърдите му бяха бели, без нито едно косъмче. Гърди на малко момче, а не на тийнейджър. Постави ръка върху сърцето и веднага усети учестения пулс. Сякаш под ребрата пърхаше уплашена птичка. Извади стетоскопа и го опря в гърдите на момчето. През цялото време усещаше недоверчивия му поглед. Беше свикнала на такива погледи, още от времето на стажа си в педиатрията. Децата, които лежаха там, отлично знаеха, че всеки нов чифт ръце вероятно ще им донесе и нова порция болка. Когато приключи с прегледа и се изправи, в очите на момчето се появи нескрито облекчение.