Тес Геритсън - Изборът

„А аз те обичах, помисли си тя. Обичах те толкова много!“

Палецът му натисна буталото.

Светлината започна да намалява. Чертите на лицето му се размазаха в бързо сгъстяващата се сивота.

Обичах те…

Обичах те…

Вратата на кухнята се оказа заключена.

Яков напразно въртеше топката и риташе с крак. Ами сега? Пак ли в сандъчето на сметопровода? Промъкна се към стената и натисна бутона за повикване. Нищо. Горе бяха оставили вратата отворена.

Очите му панически пробягаха из помещението, търсейки укритие. Килерът. Шкафовете за продукти. Хладилната камера. Всички те предлагаха само временно убежище. Ще го открият още при първото претърсване.

Трябва да се измисли нещо по-добро.

Вдигна глава към тавана. Светлината идваше от три голи крушки, които ритмично се поклащаха. Изтича към шкафа със съдовете и измъкна чаша за кафе от солиден порцелан. Запрати я по най-близката крушка.

Разнесе се трясък, по пода се посипаха ситни стъкълца.

Извади още чаши. Втората крушка гръмна чак при третия опит.

Прицели се в третата, после очите му се спряха върху транзистора на готвача и ръката му бавно се отпусна. Апаратът беше на обичайното си място върху бюфета. Очите му проследиха кабела, който висеше надолу и почти докосваше тостера.

На печката имаше празна тенджера. Понесе я към умивалника, надигна се на пръсти и завъртя крана за студената вода.

Вътре свиреше радио.

Григорий отключи катинара, бутна вратата и влезе. Музиката беше оглушителна. Китари и ударни инструменти. Протегна ръка към електрическия ключ. Нищо. Помещението продължаваше да тъне в мрак. Прещрака няколко пъти, после се отказа и предпазливо пристъпи навътре. Под краката му захрущяха стъкла.

„Копеленцето е строшило крушките, рече си той. А сега ще направи опит да се измъкне покрай мен…“

Затръшна вратата след себе си, драсна клечка кибрит и превъртя ключа. „Сега вече няма да ми избягаш!“ Клечката угасна.

— Хайде, хлапе, излизай! — подвикна в тъмнината той. — Нищо лошо няма да ти се случи!

Радиото продължаваше да гърми. Тръгна по посока на звука, после спря и драсна нова клечка кибрит. Транзисторът беше на тезгяха, точно пред него. Протегна ръка и го изключи. Очите му попаднаха на сатъра, който лежеше върху никелирания плот. Около него бяха пръснати ситни парченца от нещо, което приличаше на кафява гума.

„Значи е докопал ножовете на готвача“, застана нащрек Григорий.

Клечката угасна.

Измъкна пистолета от колана и се озърна.

— Хлапе?

Едва тогава усети, че краката му са мокри.

Драсна поредната клечка кибрит и погледна надолу.

Беше нагазил в локва вода, която вече се просмукваше през кожата на обувките му и положително щеше да ги съсипе. Откъде се появи тази вода? Вдигна клечката над главата си и направи опит да огледа пода на потрепващата светлинка. Водата беше заляла почти цялото помещение. В края на локвата се виждаше кабелът на някакъв удължител. Краят му беше прерязан, оголената жица мътно проблясваше. Григорий озадачено поклати глава и приближи клечката, за да вижда по-добре. Кабелът беше прехвърлен през някакъв стол и изчезваше нагоре, към стената.

Миг преди пламъчето да угасне, пред очите му се мярна русата коса на хлапето, което протягаше ръка към близкия контакт. Пръстите му стискаха другият край на удължителя…

— Първият срез е ваш — рече Тарасоф и му подаде скалпела. Добре забеляза смайването в очите на Ходъл, но ръката му не потрепна. „Нямаш избор, приятелю, мрачно си помисли той. Ти беше този, който я предложи за член на екипа. Затова сега трябва да поправиш грешката си…“

Ходъл бавно пое скалпела. Операцията още не беше започнала, но по челото му вече бяха избили ситни капчици пот. Зае позиция над оголения корем. И двамата знаеха, че това е изпитание. Най-важното изпитание в живота му.

„Хайде, започвай! Арчър се погрижи за Мери Алън и с това изпълни дълга си. Цуик се погрижи за Арън Ливай. Сега е твой ред. Трябва да докажеш, че си член на екипа, че си един от нас. Отвори жената, с която доскоро се любеше…

Хайде, направи го!“

Скалпелът потрепна в ръката му, сякаш в търсене на най-удобно захващане. Въздухът напусна гърдите му с тихо свистене, острието потъна в кожата.

Направи го!

Срезът беше дълъг и извит. От раната бликна кръв и се стече към марлените възглавнички.

Тарасоф видимо се отпусна. Ходъл все пак няма да създава проблеми, рече си той. Съдбата му беше предопределена от години, още по време на стажа. Една нощ на тежко пиянство, няколко грама кокаин, изсмъркани пред свидетели. А на сутринта се беше събудил в непознато легло, с хубавичка медицинска сестра на възглавницата. Хубавичка и мъртва… Без спомен за отминалата нощ в главата си, Ходъл лесно беше убеден, че е удушил момичето със собствените си ръце…