Тес Геритсън - Изборът

— Един здрав черен дроб винаги е добре дошъл — промърмори той. — Един джентълмен от Кънектикът вече цяла година чака донор… — Ръцете му сръчно окачиха торбичката с разтвор на стойката над главата й. — Беше много доволен, когато му съобщихме, че най-сетне сме открили подходящ орган…

„Кръвта, която ми взеха в операционната, изведнъж се сети тя. Използвали са я за проверка на тъканната съвместимост!“

Тарасоф продължаваше работата си. Свърза още една торбичка със системата, после се зае да пълни спринцовки с различни лекарства. Тя безмълвно го наблюдаваше, а кислородният апарат продължаваше да вкарва въздух в дробовете й. Мускулните й функции започваха да се възстановяват. Беше в състояние да мърда пръсти и да свива рамене. Капчица пот се плъзна по слепоочието й. Беше плод на усилията й да се раздвижи, да възстанови контрола върху тялото си. Стенният часовник насреща показваше единадесет и четвърт.

Тарасоф приключи със спринцовките и отмести табличката встрани. Вратата се отвори, главата му се завъртя към нея.

— Момчето избяга — обясни на някого той. — Докато го открият, ще ожънем този черен дроб…

Към масата се насочиха тежки стъпки, едно лице се надвеси над нея.

Познато до болка лице. Толкова пъти го беше наблюдавала през операционната маса. Толкова пъти беше виждала как тези очи й се усмихват над хирургическата маска. Сега обаче не се усмихваха.

„Не!“, проплака тя. Но от устата й не излезе звук, само въздухът прошумоля в тръбичката, която стърчеше от нея.

Над нея се беше надвесил Марк.

Григорий знаеше, че момчето може да напусне кърмовата част само през синята врата, но тя беше заключена. Значи е тръгнало нагоре по спираловидната стълба, рече си той.

Надникна нагоре, но не видя нищо. Въздъхна и започна да се изкачва. Стъпалата от стоманена ламарина се огъваха под тежестта на тялото му. Ръката му още пулсираше от зъбите на това хлапе. Малко, гадно копеленце! Още от самото начало им създаваше само неприятности!

Стигна следващото ниво и стъпи на дебел килим. Тук бяха каютите на хирурга и асистента — удобни помещения с обща баня, пред които имаше просторен салон. До тях се стигаше само по извитата стълба. Хлапето беше в капан…

Реши да започне от задната част.

Първата кабина беше на мъртвия хирург. Вътре вонеше на тютюн. Щракна лампата и хвърли поглед към неоправеното легло, гардеробчето с отворени врати, масичката с препълнен пепелник. Пристъпи към гардероба. Вътре имаше вонящи на тютюн дрехи, празно шише от водка и купчина порнографски списания. Никакво момче…

Претърси и каютата на асистента. Тя беше в много по-добър ред. Леглото беше оправено, дрехите в гардероба — акуратно изгладени. Но момчето не беше тук.

Надникна в тоалетната, после се насочи към салона. По пътя долови някакво тихо свистене.

Влезе в салона и запали осветлението. Очите му пробягаха по дивана, масата за хранене и столовете, телевизионния приемник с натрупани от двете му страни видеокасети. Къде е това хлапе? Бавно обиколи помещението, после спря. Очите му се насочиха към сметопровода.

Изтича към него и рязко отвори вратичката. Видя само кабели. Натисна бутона за повикване, кабелите се раздвижиха. Тялото му се приведе напред, готово да сграбчи хлапето.

Но металното сандъче се оказа празно.

Хлапето беше успяло да се прехвърли в кухненските помещения.

Излезе от салона и тръгна обратно по извитата стълба. Няма страшно, рече си той. Кухненските помещения бяха изолирани отдавна. Вечер лично им щракаше катинара, тъй като моряците от екипажа имаха навика да се промъкват вътре и да задигат храна… Там хлапето също беше в капан.

Бутна синята врата и закрачи по коридора.

— Съжалявам, Аби — промърмори Марк. — Не допусках, че ще стигнем толкова далеч…

„Моля те, помисли си тя. Моля те, не го прави!“

— Бих се радвал да има друг начин, но… — Главата му мрачно се поклати: — Ти отиде прекалено далеч! Не можех да те спра, нямаше как да те контролирам!

Една сълза се плъзна по слепоочието й и изчезна в гъстата коса. За миг й се стори, че по лицето му се изписва болка, после главата му се извърна встрани.

— Време е — обади се Тарасоф и му подаде някаква спринцовка. — Имате честта да започнете… Пентобарбитурат. Все пак трябва да сме хуманни, нали?

Марк се поколеба, после взе спринцовката и се обърна към системата. Свали предпазното капаче на иглата и я вкара в отвора за инжекциите. Отново се поколеба, очите му се извърнаха към Аби.