Тес Геритсън - Изборът

Беше някъде около десетгодишно, много бледо, с платиненоруса коса, която изглеждаше бяла под светлината на лампата. На бузата му имаше синкаво петно, сякаш някой го беше изцапал. Но след кратко взиране Аби разбра, че това е посинял оток от удар и в гърдите й потрепна гняв. Очите му, потънали дълбоко в орбитите си, също изглеждаха като две дълбоки рани…

Направи крачка към него, но момчето уплашено се дръпна.

— Няма да ти направя нищо лошо — прошепна успокоително тя. — Искам само да си поговорим…

На бледото челце се появиха недоумяващи бръчици, русата глава се поклати.

— Обещавам — рече Аби.

Момчето каза нещо, което тя не успя да разбере. Беше неин ред да поклати глава.

Размениха си погледи, изпълнени с недоумение.

После очите им едновременно се извърнаха нагоре. Двигателите на кораба забуботиха.

Аби замръзна на място и напрегна слух. Отвън долиташе дрънчене на тежки вериги и скърцане на хидравлика. Миг по-късно корпусът потръпна и започна да се люлее. Бяха вдигнали котва и напускаха пристанището.

„Няма къде да избягам, дори и да се измъкна от тази дупка!“

Погледът й потъмня от отчаяние.

Момчето беше престанало да обръща внимание на моторите и гледаше към нея. После се промъкна между тялото й и металната стена и сведе поглед към вързаните й ръце. Очите му бавно се сведоха надолу. Едва сега Аби забеляза, че лявата му ръка е обезобразена и от ръкава на ризата му стърчи само чуканче. Момчето я погледа известно време, после каза нещо.

— Не те разбирам — поклати глава Аби.

Момчето повтори думите си, в гласа му се долови нещо като нетърпение. Защо не може да го разбере ? Какво й става?

Аби мълчаливо поклати глава.

Известно време мълчаха и смутено се гледаха. После момчето вирна брадичка и Аби разбра, че е стигнало до някакво решение. Мина зад нея и улови със здравата си ръка въжетата, с които бяха стегнати китките й. Но възелът се оказа прекалено стегнат. Момчето се отпусна на колене и го захапа. Аби усети топлия му дъх върху кожата си. Голата крушка над главите им ритмично се поклащаше, а момчето започна да дъвче възела. Едно малко, но изпълнено с решителност мишле…

— Съжалявам, но времето за свиждане изтече — каза сестрата. — Хей, какво правите? Не можете да влизате тук!

Кацка и Вивиан изобщо не намалиха ход и решително се насочиха към стая 621.

— Къде е Аби? — изправи се на прага Кацка.

Колин Уетиг се извърна към тях, огледа ги и рече:

— Доктор Диматео изчезна.

— Обещахте, че ще я държите под наблюдение! Лично ме уверихте, че няма да й се случи нищо лошо!

— Държах я под наблюдение — отвърна Уетиг. — Никой не е влизал при нея без изричното ми разрешение.

— Тогава какво е станало с нея?

— Този въпрос трябва да го зададете на доктор Диматео.

Кацка се вбеси от безстрастния глас и спокойния поглед на Генерала. Нима този човек никога не губи самообладание? После изведнъж разбра, че между поведението на доктор Уетиг и неговото собствено има ужасна прилика. Това откритие го накара да се стресне.

— Тя беше под вашите грижи, докторе — овладя се той. — Какво сте направили с нея?

— Вашите намеци никак не ми харесват! — сбърчи вежди Уетиг.

На два скока Кацка прекоси стаята, сграбчи реверите на хирурга и го прикова към стената.

— Мамка ти! — изхриптя той. — Къде си я отвел?!

В сините очи на Уетиг за пръв път се мярна нещо като страх.

— Вече ви казах, че не знам къде е! — извика той. — В шест и половина сестрите се обадиха да ми съобщят, че е изчезнала. Алармирахме охраната, която претърси болницата, но от Диматео нямаше следа!

— Но ти знаеш къде е, нали?

Уетиг поклати глава.

— Знаеш! — отново го разтърси Кацка.

— Не знам! — изхриптя хирургът и лицето му започна да почервенява от недостиг на кислород.

— Спрете! — извика Вивиан и скочи между тях. — Кацка, не виждаш ли, че ще го удушиш?

Детективът рязко разхлаби хватката си. Възрастният лекар се облегна на стената и пое дълбоко дъх.

— Мислех, че в нейното състояние ще е най-добре да остане в болницата… — промърмори той и разтърка шията си.

Кацка смаяно гледаше червената черта, появила се между кожата и яката на бялата престилка — ярко свидетелство за невъздържаното му поведение.

— Изобщо не ми мина през ума, че може да казва истината — прошепна след известно време Уетиг, после извади лист хартия от джоба на престилката си и го подаде на Вивиан. — Сестрите току-що го донесоха…