Тес Геритсън - Изборът

Но това, което не могат да купят с парите си, което системата не им позволява да купят, е едно: животът. За да бъдат живи, на тях им трябват сърца. Човешки сърца.

Това е стоката, която доставя екипът на „Бейсайд“. Спомни си какво беше казал Тарасоф при един от разговорите им: „Аз постоянно изпращам пациенти на «Бейсайд»…“.

Той е посредникът на „Бейсайд“. Той е човекът, който извършва тестовете за имунна съвместимост.

Колата намали скоростта си и зави. Гумите заскърцаха върху чакъл, после спряха. До слуха й достигна далечния грохот на реактивни двигатели и тя веднага разбра къде се намират.

Капакът на багажника отскочи. Измъкнаха я навън. Въздухът миришеше на море и газьол. Помъкнаха я по бетонния кей, после стъпиха на железен трап. Приглушени от лепенката, писъците й потънаха в грохота на излитащ над главите им самолет. За миг успя да зърне очертанията на корабната палуба, после я тикнаха в някакъв тъмен тунел и започнаха да слизат по метални стъпала. Едно ниво, второ…

Проскърца врата. Блъснаха я в някакво тъмно помещение. Извитите зад гърба ръце не можеха да й помогнат при падането. Брадичката й влезе в болезнено съприкосновение с металния под. Ударът беше толкова жесток, че тя не издаде дори звук. Болката в главата й беше ужасна.

Навън се разнесе тропот на крака, после до ушите й долетя приглушеният глас на Тарасоф:

— Все пак ще спечелим нещо… Махнете й лепенката, защото може да се задуши…

Аби се претърколи по гръб и направи опит да фокусира зрението си. Силуетът на Тарасоф смътно се очертаваше в рамката на отворената врата. Един от мъжете с него се наведе и рязко дръпна лепенката от устата й.

— Защо? — прошепна тя, все още зашеметена от болката. — Защо?!

Силуетът леко сви рамене, сякаш въпросът й нямаше никакво значение. Другите двама се обърнаха и излязоха, готови да заключат металната врата.

— За пари ли го вършите? — изкрещя тя. — Парите ли са причина за тези ужаси?!

— Парите не означават нищо, ако не могат да ти купят това, от което се нуждаеш — отвърна Тарасоф.

— Например сърце?

— Например животът на детето ти… Собственият ти живот… Животът на близките ти… Сестра, брат… Вие знаете това по-добре от всички, доктор Диматео… Отдавна сме в течение на инцидента, отнел живота на малкия Пийт. Бил е само на десет годинки, нали? Каква трагедия! Я ми кажете, не бихте ли дала всичко, за да го спасите?

Тя не отговори.

— Нямаше ли да дадете всичко? Да направите всичко?

Да, отвърна безгласно тя. В това нямаше никакво съмнение.

Да!

— Представете си, че вашата дъщеря умира — продължи Тарасоф. — Разполагате с купища пари, но тя трябва да си чака реда. След разни алкохолици и наркомани, след цял куп малоумни, които тъй и тъй не знаят какво да правят с живота си. След разни лентяи, които не са работили дори един ден! — Помълча малко, после добави: — Хайде, представете си всичко това!

После вратата се затръшна и резето от външната й страна пронизително изскърца.

Аби остана да лежи в непрогледен мрак. Стъпките на тримата мъже заглъхнаха по посока на палубата над главата й. Тресна метален капак, после всичко утихна. До слуха й долиташе само свиренето на вятъра, примесено с тежкото проскърцване на корабния корпус.

Представете си!

Затвори очи и направи опит да не мисли за Пийт. Но той вече се беше изправил пред нея, облечен в новичката си униформа на скаут. Спомни си какво й беше казал, когато навърши пет — че Аби е единствената жена на света, за която иска да се ожени. А тя си беше замълчала, защото не искаше да го разочарова с информацията, че не може да се ожени за собствената си сестра…

„Какво бих направила да те спася?“, безмълвно го попита тя. „Всичко! Абсолютно всичко!“

Нещо прошумоля близо до нея.

Замръзнала на място, Аби напрегна слух. Шумоленето се повтори.

Плъхове!

Тялото й рязко се завъртя. Успя да се изправи на колене с цената на неимоверни усилия. Не виждаше абсолютно нищо, но ясно си представяше огромните гризачи, които шетат наоколо. Напрегна мускули и бавно започна да се изправя. В крайна сметка успя, стегна бедра и опря гръб на металната стена.

Разнесе се меко щракане. Над главата й светна електрическа крушка и тя неволно отскочи.

Оказа се, че шумоленето в мрака е предизвикано не от плъхове, а от едно момче.

Гледаха се втренчено, без да произнесат нито дума. Момчето стоеше напълно неподвижно, но в очите му се таеше страх. Крачетата му под късите панталонки бяха стегнати и сякаш готови за бягство. Само дето нямаше къде…