Тес Геритсън - Изборът

„Най-сетне ще ги ударим. Ще го направим заедно — така, както трябваше да го направим още в началото!“

След моста зави надясно, към детелината, от която се излизаше на магистралата. В този час на нощта почти нямаше коли.

Пет километра по-нататък детелината свърши. Аби смени платната и се приготви да излезе на експресна магистрала „Югоизток“. Малко преди да поеме нагоре по рампата, зад гърба й изведнъж блеснаха чифт ослепителни фарове.

Тя натисна газта и излезе на главното платно.

Включени на дълги светлини, фаровете блестяха ослепително в огледалцето за обратно виждане. Откога я следваше тази кола? Нямаше никакво понятие…

Стъпи здраво на газта.

Другата кола стори същото, после рязко зави наляво, изскочи на платното за задминаване и се изравни с нея.

Аби хвърли един кратък поглед нататък и успя да забележи как страничното стъкло се плъзга надолу. На дясната седалка се очерта неясен мъжки силует.

Обзета от паника, тя натисна педала до дъно.

Това й попречи да забележи навреме, че другата кола вече я беше изпреварила и почти спираше в нейното платно. Скочи на спирачката. Колата й се поднесе и се блъсна в бетонната преграда. Светът изведнъж се наклони, после всичко започна да се търкаля. Пред очите й блесна ослепителна светлина, заменена от непрогледен мрак. Светлина, мрак… Светлина, мрак…

Мрак…

— … Повтарям, тук линейка 41, тук линейка 41… Намираме се на три минути от Спешното отделение.

— Разбрано, четиридесет и едно. Какво е състоянието на пострадалата?

— Систолика деветдесет и пет. Пулс сто и десет. Включена е на система с нормален физиологичен разтвор. Хей, май започва да идва в съзнание…

— Обездвижете я!

— Вече сме го направили. Лежи на дъска, на шията й има предпазна яка.

— Окей, ние сме готови и ви чакаме…

— След минута сме при вас, „Бейсайд“.

Светлина…

И болка. Кратки и остри експлозии пронизваха главата й.

Направи опит да извика, но от устата й не излезе нито звук. Направи опит да извърне глава от ослепителната светлина, но шията й се оказа стегната като в менгеме. Беше сигурна, че ако обърне гръб на тази режеща светлина и потъне обратно в мрака, болката веднага ще премине. Напрегна мускули и направи опит да се завърти. Искаше да прогони мъчителната парализа, която блокираше крайниците й.

— Не мърдай, Аби! — разнесе се повелителен мъжки глас. — Трябва да погледна в зениците ти!

Тя се завъртя на другата страна. Остра болка прониза китките и глезените й. Едва сега разбра, че не е парализирана, а здраво привързана към носилката.

— Аби, погледни ме… Аз съм доктор Уетиг. Отвори очи и ги обърни към светлината. Отвори ги!

Тя се подчини. Светлината на фенерчето му сякаш се заби в мозъка й, но очите й останаха отворени.

— Следвай с поглед лъча… Браво, много добре. И двете зеници реагират, разширението е в границите на нормалното… — Фенерчето писалка най-сетне угасна. — Но въпреки това ми трябва скенер…

Очите й бавно се нагодиха към светлината. Видя силуета на доктор Уетиг, очертан на фона на общото осветление. Някъде зад него се движеха хора, виждаше се бял параван. Остра болка в лявата ръка я накара да подскочи.

— Спокойно, Аби — обади се успокоителен женски глас. — Трябва да ти взема кръв… Не мърдай, защото ще разпилеем епруветките!

— Доктор Уетиг, рентгенът е готов — извика трети глас.

— Само минутка — отвърна Уетиг. — Искам по-широка игла, най-добре номер 16… Хайде, не се мотайте!

Този път я убодоха в дясната ръка. Болката бързо проясни съзнанието й. Веднага разбра къде се намира. Не помнеше как се е озовала тук, но това без съмнение беше Спешното отделение на „Бейсайд“. Имаше тревожното усещане, че се е случило нещо ужасно.

— Марк! — извика тя и направи опит да се изправи. — Къде е Марк?

— Не мърдай, ще измъкнеш иглата!

Една ръка притисна рамото й към носилката. Силно и здраво, без следа от нежност. Всички се държаха ужасно! Бяха я вързали като животно, бодяха я с игли.

— Марк! — проплака тя.

— Аби, слушай ме внимателно! — прозвуча нетърпеливият глас на доктор Уетиг. — Правим опит да се свържем с Марк. Сигурен съм, че скоро ще бъде тук. Но в момента трябва да лежиш спокойно, за да мога да ти помогна. Разбираш ли това, Аби?

Тя закова очи в лицето му и утихна. Толкова много се беше страхувала от тези бледосини очи. А сега, безпомощно прикована към носилката, тя изпита нещо повече от страх. Погледът й зашари по лицата на околните, напразно опитвайки се да открие по тях някаква следа от съчувствие. Но всички бяха прекалено заети с работата си и дори не я поглеждаха.