Тес Геритсън - Изборът

— Чакаме водолазите. Оборудването вече е тук…

— Наистина ли мислиш, че шофьорът е останал заклещен в микробуса?

— Страхувам се, че е така — отвърна с угрижен тон детективът.

— Трябва да се прибереш у дома, Кацка! — рече със заповеднически тон тя. — Имаш нужда от един горещ душ и малко пилешка супичка! Такава е рецептата ми…

Той се разсмя, а Аби се изненада. За пръв път го чуваше да се смее.

— Сега остава да ми посочиш и аптеката, която може да я изпълни… — Някой го попита нещо за балистични траектории. Вероятно беше друго ченге. Кацка отговори нещо неразбрано, явно беше прикрил мембраната с длан. — Трябва да вървя — прозвуча миг по-късно гласът му. — Сигурна ли си, че всичко е наред? Не беше ли по-добре да отседнеш в някой хотел?

— Ще се оправя…

— Окей… — Нова пауза, после в слушалката се долови загрижената му въздишка: — Но утре сутринта ще повикаш майстор, нали? Искам резета на всички врати! Особено в случай, че решиш да останеш в тази къща и да прекарваш нощите си сама!

— Добре.

Настъпи нова пауза. Кацка очевидно бързаше, но някак не му се щеше да прекъсне разговора.

— Сутринта пак ще ти звънна — рече най-сетне той.

— Добре, благодаря…

Аби затвори и отново набра пейджъра на Марк. После се изтегна на леглото и зачака. Но Марк не се обади.

Часовете минаваха. Все така легнала върху завивките, Аби се опитваше да не мисли за причините, поради които той не й се обажда. Може би е заспал в дежурната стая… Може би пейджърът му е повреден. А може би е в операционната и няма как да се свърже с нея…

„Или вече е мъртъв. Също като Арън Ливай! Като Кунслър и Хенеси!…“

Отново набра пейджъра му.

Телефонът звънна чак в три сутринта. Тя отвори очи и грабна слушалката.

— Аби, аз съм — прозвуча тихият глас на Марк. Звучеше така, сякаш се обаждаше някъде отдалеч.

— Къде си? Часове наред те търся по пейджъра…

— В колата, пътувам към болницата… — Замълча за момент, после добави: — Трябва да поговорим, Аби… Нещата се промениха.

— Имаш предвид нещата между нас, нали? — тихо попита тя.

— Нищо подобно! Промениха се нещата около мен ! Повлякох и теб със себе си, въпреки че постоянно им повтарях да не правят такива неща… Но сега вече прекалиха!

— Кой е прекалил, Марк?

— Екипът…

Тя потръпна от страх. Не искаше да зададе следващия си въпрос, но вече нямаше избор.

— Целият екип ли е замесен? Ти също?

— Вече не! — Гласът му заглъхна в някакъв шум, който приличаше на грохот от автомобилен мотор, после отново се появи: — Тази нощ двамата с Мохандас взехме своето решение. Бях у дома му. Разговаряхме надълго и нашироко, сравнявахме записките си… И в крайна сметка решихме да прекратим всичко това, въпреки че си слагаме главите на дръвника! Ще разкрием цялата далавера. Майната им на останалите, майната й на „Бейсайд“! — Замълча за момент, после глухо добави: — Бях отвратителен страхливец и ужасно съжалявам!…

— Знаел си! — прошепна тя и затвори очи. — През цялото време си знаел!

— Знаех част от нещата, Аби. Не всичко. Нямах представа докъде е стигнал Арчър. И не исках да знам. Но после ти започна да задаваш въпросите си и аз разбрах, че не мога повече да крия истината… — Въздишката му беше тежка. — Свършен съм, Аби!… Това ще ме съсипе!

Очите й продължаваха да бъдат затворени. Представяше си го съвсем ясно. Едната му ръка върти волана, а другата притиска мобифона към ухото. Лицето му е нещастно, но в очите му най-сетне свети кураж…

— Обичам те — прошепна той.

— Марк, моля те да се прибереш у дома!

— Не мога. След малко имам среща с Мохандас в болницата. Мислим да изровим досиетата на всички донори.

— Знаете ли къде са?

— Имаме някаква представа. Но ще ни трябва доста време, за да ги прегледаме. Ако се включиш и ти, положително ще ги прехвърлим до сутринта…

Аби седна в леглото.

— И без това няма да мога да заспя — рече. — Къде ви е срещата с Мохандас?

— Пред архивата. Той има ключ… — Марк се поколеба малко, после попита: — Сигурна ли си, че искаш да се забъркаш във всичко това?

— Искам да съм с теб ! Ще свършим заедно тази работа. Окей?

— Окей — тихо отвърна той. — Скоро ще се видим…

Пет минути по-късно Аби затръшна вратата на къщата и скочи в колата.

Улиците на Западен Кеймбридж бяха абсолютно пусти. Зави по Мемориал Драйв, прекоси моста на река Чарлс и се насочи на югоизток. Беше три и четвърт сутринта, но тя се чувстваше изключително бодра. Чувстваше се жива…