Тес Геритсън - Изборът

— Откъде да знам, че няма да отхвърли и второто сърце?

— Не мога да дам гаранция, господин Вос. Но на този етап друг избор просто нямаме. Циклоспоринът не помага, организмът й показва анафилактична реакция по отношение на ОКТ-3… Втората трансплантация е наложителна!

— И тя със сигурност ще бъде направена утре?

— Да — кимна Арчър. — Ще вземем мерки да бъде направена още утре.

Когато Виктор се върна при леглото, Нина не беше в пълно съзнание. Толкова често я беше гледал как спи, познаваше всяка чертичка на лицето й. Деликатните бръчици в ъглите на устата, лекото хлътване на брадичката, новите сребристи нишки в косата й. Беше изстрадал всяка от тези промени поотделно, те му напомняха, че съвместният им живот не е нищо повече от един кратък епизод, след който ги чака дългата и самотна вечност на смъртта…

Но това беше нейното лице и по тази причина обичаше всички тези промени!

Часове по-късно тя отвори очи. В първия момент той не разбра, че съзнанието й се е върнало. Беше се отпуснал на някакъв стол с приведени от умора рамене. После нещо го накара да извърне поглед към леглото.

Очите й бяха заковани в неговите, ръката й леко помръдна, сякаш молеше да бъде докосната. Той я сграбчи и я обсипа с целувки.

— Всичко ще бъде наред — прошепна Нина.

— Разбира се — отвърна с пресилена усмивка той. — Всичко ще бъде наред!

— Имах късмет, Виктор… Голям късмет!

— И двамата сме късметлии.

— Но вече е време да проумееш, че трябва да ме оставиш да си ида…

Усмивката му се стопи.

— Не говори така!

— Пред теб има още много дни…

— Ами пред нас ?! — извика той и стисна ръката й. — Пред теб и мен, Нина! Ние не сме като другите! Винаги сме си повтаряли това, не помниш ли? Ние сме различни, ние сме специални! Нищо не може да ни се случи!

— Но то се случи, Виктор — прошепна Нина. — Случи се на мен…

— Аз ще имам грижата за това, не се безпокой!

Тя тъжно поклати глава.

Примирението беше последното нещо, което се мерна в очите й преди клепачите отново да ги покрият. Виктор се втренчи в ръката й, която държеше със самочувствието на собственик. И видя, че тя се е свила в малък юмрук…

Наближаваше полунощ, когато детектив Лундкуист свали изтощената Аби пред вратата на дома й. Колата на Марк я нямаше, а самата къща изглеждаше празна и тиха, като гробница. Извикали са го по спешност в болницата, каза си тя. Често се случваше да го вдигнат посред нощ, за да зашие огнестрелна рана или да закърпи някой надупчен с нож наркоман. Направи опит да си го представи в операционната, със синя маска на лицето, с напрегнат поглед, насочен към пациента на масата. Не успя. Сякаш някой бе изтрил паметта й с мокра гъба…

Пристъпи към телефона с надеждата, че й е оставил послание. Но такова нямаше. Телефонният секретар беше регистрирал две обаждания на Вивиан и нищо друго. Дребничката китайка беше оставила номер за обратна връзка, кодът му беше на друг щат. Значи все още е в Бърлингтън, рече си Аби. Сега е прекалено късно, ще я потърся сутринта.

Горе съблече все още мокрите си дрехи, хвърли ги в пералнята и влезе под душа. Плочките в банята бяха сухи, което означаваше, че Марк не е взел душ. Дали изобщо се е прибирал?

Изправи се под горещата струя и затвори очи. В съзнанието й изплуваха думите, които щеше да каже на Марк, сърцето й се сви. Това беше причината да се върне в този късен час. Дойде време да се изправи срещу него и да му поиска обяснение. Несигурността на мълчанието вече беше непоносима.

Излезе от банята, седна на леглото и вдигна слушалката. Набра пейджъра на Марк и се приготви за дълго чакане. Вероятно по тази причина подскочи от почти моменталния звън на телефона.

— Аби?

Беше Кацка, а не Марк.

— Проверявам дали всичко е наред — поясни с леко смущение детективът. — Преди малко звънях, но никой не отговаряше…

— Бях в банята — отвърна Аби. — Всичко е наред, чакам Марк…

— Сама ли си? — попита след кратка пауза той.

Смутената загриженост в гласа му я накара да се усмихне. Ако някой си направи труда да изчегърта предпазната му броня, под нея положително ще открие един чувствителен човек, рече си тя.

— Залостих всички врати и прозорци, точно според твоите указания — успокоително отвърна тя. В слушалката долиташе приглушеното пропукване на полицейска радиостанция. Представи си го на бетонния кей, светлината от бурканите на патрулните коли хвърля синкави отблясъци по лицето му. — Какво става при теб?