Тес Геритсън - Изборът

После стъпките бавно се отдалечиха и заглъхнаха.

Аби не смееше да помръдне. Не беше сигурна дали може да помръдне. „Господи! Кой знае след колко години ще открият тук заклещения ми скелет!“

Кацка беше този, който направи първото движение. Пусна ръката й и безшумно се плъзна по обратния път. В момента, в който се готвеше да надникне от процепа, във въздуха се разнесе тихо драскане. Блесна огънче, потрепна и изчезна. Някой беше запалил клечка кибрит. Кацка замръзна на мястото си. До ноздрите им достигна миризмата на тютюнев дим.

Някъде отдалеч долетя дрезгав вик.

Пушачът изръмжа някакъв отговор и започна да се отдалечава.

Кацка не помръдваше.

Останаха заковани на място, вкопчили ръце, неспособни да издадат дори звук. Преследвачите им минаха покрай процепа още два пъти, но никой не поглеждаше насам.

В далечината се разнесе неясно буботене. Сякаш на хоризонта се събираха буреносни облаци.

После настъпи дълбока тишина.

Напуснаха скривалището след часове. Предпазливо се измъкнаха от лабиринта на контейнерите и огледаха брега. Нощта беше абсолютно тиха. Мъглата се беше вдигнала, по небето мигаха звезди — някак бледи от сиянието на градските светлини.

Пристанът насреща беше тъмен и пуст. Нямаше хора, не светеше дори онзи илюминатор, който бяха забелязали в началото. Бетонната човка чезнеше в леко развълнуваната вода.

Корабът беше изчезнал.

Аларменият сигнал на сърдечния монитор полудя, а сините линии върху екрана подскачаха в зловещия танц на смъртта.

— Господин Вос! — Една от сестрите хвана ръката на Виктор и се опита да го отмести от леглото. — Лекарите имат нужда от пространство!

— Няма да я оставя!

— Но те не могат да работят, господин Вос!

Виктор рязко освободи ръката си и жената уплашено се дръпна назад. После се обърна с лице към леглото и стисна пръчките на металната преграда. Кокалчетата му побеляха от напрежение.

— Назад! — разнесе се повелителен глас. — Всички да се отдръпнат!

— Господин Вос, моля ви!

Това беше гласът на Арчър, който с труд достигна до него в тази лудница.

— Трябва да направим електрошок! Веднага се отдръпнете!

Виктор пусна преградата и отстъпи крачка назад.

Шокът разтърси тялото на Нина. Един груб, варварски акт, прекалено жесток за крехкото й тяло. Побеснял от гняв, той се втурна напред с намерението да отмести изолираните с гума ръкохватки. После изведнъж се закова на място.

Правата линия на монитора оживя и се превърна в ритмично назъбени триъгълничета, които затичаха по екрана. Аларменият сигнал утихна. Някой до него изпусна въздишка на облекчение, която почти се сля с неговата собствена.

— Систолика шейсет. Увеличава се на шейсет и пет…

— Ритъмът е стабилен…

— Систолика седемдесет и пет.

— Окей, изключете тази система…

— Ръката й се движи. Няма ли кой да ми подаде един каиш?

Виктор разблъска сестрите и се изправи до леглото. Никой не се опита да го спре. Взе ръката на Нина и я притисна до устните си. Кожата й беше солена от собствените му сълзи.

„Остани при мен! Моля те, остани при мен!“

— Господин Вос?

Гласът долетя до съзнанието му някъде отдалеч, сякаш през стена. Обърна се и с усилие фокусира поглед върху лицето на доктор Арчър.

— Бихте ли ме придружили навън?

Виктор поклати глава.

— За момента състоянието й е стабилно — поясни докторът. — Всички тези хора се грижат за нея. Елате, ще бъдем в коридора, на крачка оттук. Трябва да поговорим, при това веднага!

Виктор най-сетне осъзна съдържанието на думите му и бавно кимна с глава. После нежно върна ръката на жена си върху чаршафа и последва Арчър навън.

Отправиха се към дъното на интензивното отделение. Централното осветление беше изключено, тъмнината се нарушаваше единствено от зеленикавото сияние на контролните монитори, на което се очертаваше неподвижния силует на дежурната сестра.

— Трансплантацията се отлага — рече Арчър. — Има проблем с жътвата…

— Какво искате да кажете?

— Не можем да я направим тази вечер, налага се да я отложим за утре…

Виктор извърна глава към клетката. Пердетата на прозорчето бяха прибрани, през него се виждаше как жена му се раздвижва. Очевидно излизаше от шока и имаше нужда от присъствието му.

— А утре всичко ли ще бъде наред? — попита той.

— Разбира се.

— Това го чух и след първата трансплантация!

— Невинаги можем да предотвратим отхвърлянето на органите — въздъхна Арчър. — Правим всичко възможно, но понякога се случва…