Тес Геритсън - Изборът

— Доктор Ливай не се е обесил — каза Кацка.

— Но аутопсията го потвърди, нали? — сбърчи вежди Аби.

— Токсикологията ни предложи нещо ново… Получихме резултатите едва миналата седмица.

— И какво са открили?

— Следи от сукцинилхолин в мускулната тъкан.

Втренченият й поглед издаваше недоумение. Сукцинилхолинът е препарат за предоперативна мускулна релаксация, който анестезиолозите използват всеки ден. Едно лекарство от жизненоважно значение при всяка операция. Но извън операционната то лесно може да се превърне в оръжие на смъртта, на ужасната смърт… Защото предизвиква пълна парализа, а пациентът си остава в съзнание, без да може да си поеме дъх, без да е в състояние да помръдне! Все едно да се давиш в океан от въздух…

Гърлото й внезапно пресъхна.

— Значи наистина не е било самоубийство — дрезгаво прошепна тя.

— Не.

Въздухът бавно излетя от гърдите й. Беше парализирана от ужас, не можеше да промълви дори дума. Не смееше да си представи как е умрял Арън. Очите й се извърнаха към кея отвъд телената ограда. Над водата се носеше лека вечерна мъгла. Мейпс го нямаше. Корпусът на кораба бавно потъваше в мрака.

— Искам да разбера какво има на този кораб — прошепна тя. — И защо Мейпс се качи на борда…

Ръката й се протегна към вратата.

— Още не — спря я Кацка.

— А кога?

— Премести колата малко по-напред. Ще чакаме… — Очите му опипаха сивото небе. — Скоро ще се мръкне…

— Колко време изтече?

— Само един час.

Аби уви ръце около раменете си и потръпна. Нощта беше студена, стъклата на колата започнаха да се замъгляват от дишането им. Уличният стълб в далечината хвърляше кръг от отровножълта светлина.

— Интересно — промърмори тя. — Казваш само един час… А на мен ми се струва, че вече цяла нощ висим тук…

— Въпрос на гледна точка — сви рамене Кацка. — Доста съм висял по улиците, особено в началото на кариерата си.

Аби направи безуспешен опит да си го представи като младеж, току-що постъпил в силите на реда.

— Какво те накара да станеш полицай? — попита тя.

— Работа като всяка друга — сви рамене той и сянката му раздвижи мрака в купето. — Харесваше ми…

— Това обяснява всичко, така ли?

— А теб какво те накара да станеш лекар?

Тя избърса част от замъгленото странично стъкло и насочи поглед към тъмните правоъгълници на контейнерите.

— Не мога да намеря точен отговор на този въпрос…

— Защо? Толкова ли е труден?

— Труден е по-скоро отговорът…

— Значи не става въпрос за обичайните в подобни случаи отговори… Например в името на хуманността…

Дойде неин ред да свие рамене.

— Хуманността едва ли ще отбележи отсъствието ми…

— Учила си осем години. Практиката ще ти отнеме още пет. Това ми се струва основателна причина…

Стъклото отново се замъгли и Аби го избърса с длан. Влагата й се стори необичайно топла.

— Ако трябва да посоча някаква причина, това сигурно ще е брат ми — промълви тя. — Беше на десет години, когато се наложи да постъпи в болница. Прекарах много време край леглото му, наблюдавах работата на лекарите…

Кацка я изчака да продължи, но това не стана.

— Брат ти не оживя, така ли? — тихо попита той.

— Това беше отдавна — въздъхна тя и сведе очи към влагата, която блестеше върху дланта й. Топла е като сълзи, рече си тя. За един кратък миг й се стори, че наистина беше плакала.

Изпита благодарност към Кацка, който си замълча. Не беше в настроение да отговаря на въпроси, не искаше отново да си спомня за безжизненото тяло на Пийт в количката, за кръвта върху чисто новите му маратонки. Господи, колко мънички й се бяха сторили тези маратонки! Сякаш бяха предназначени за пеленаче, а не за десетгодишно момче… После дойде ред на дългите месеци на комата. Тялото му бавно се топеше, крайниците му помръдваха само благодарение на някакви несъзнателни нервни импулси. В последната нощ от живота му Аби го беше взела в прегръдките си. Тялото му беше леко като перце…

Не каза нищо на Кацка, но той очевидно проявяваше разбиране. Нещо доста необичайно за ченге. Този човек продължаваше да я изненадва.

Той погледна през прозореца, размърда се и промърмори:

— Мисля, че вече е достатъчно тъмно…

Напуснаха колата и се насочиха към широко отворения портал на склада за контейнери. Туловището на товарния кораб бавно изплува от мъглата. Беше напълно тъмно, изключение правеше бледата зеленикава светлина в един от илюминаторите на кърмата. На път за кея минаха покрай висока купчина празни сандъци, подредени върху палета.