Тес Геритсън - Изборът

Аби отби до оградата и спря. Синята кола продължи до бетонния пристан. Мейпс излезе и се насочи към кораба, закотвен там. Беше сравнително малък товарен съд, дължината му не надвишаваше петдесет-шестдесет метра.

Мейпс подвикна, на палубата се появи някакъв мъж и му махна с ръка. Аби гледаше как фигурата му поема по трапа и изчезва във вътрешността на кораба.

— Защо е тук? — учуди се тя. — Какво търси на този кораб?

— Сигурна ли си ли, че става въпрос за същия човек?

— Ако не е Мейпс, значи в „Еймити“ работи негов двойник — тръсна глава Аби. После изведнъж си спомни къде се беше забавил Кацка и рязко се извърна към него: — Всъщност, какво откри в тази компания?

— Искаш да кажеш, преди да забележа как ми отмъкват колата? — погледна я развеселено детективът, после сви рамене: — Всичко изглеждаше нормално… Продават медицинско оборудване. Казах, че имам нужда от болнично легло за жена си и ми бяха демонстрирани последните модели…

— Колко души работят там?

— Видях трима. Един в магазина, други двама на втория етаж, които се занимаваха с поръчките по телефона. Никой не изглеждаше доволен от работата си…

— А другите два етажа?

— Предполагам, че са складове. В тази сграда няма нищо, което заслужава внимание…

Аби насочи поглед към синия понтиак, паркиран на кея.

— Би могъл да им провериш финансовото състояние. И да разбереш къде точно са отишли петте милиона на Вос…

— Нямам юридическо основание за подобна проверка — поклати глава Кацка.

— Че какво още ти трябва? Аз разпознах куриера! Аз знам с какво се занимават тези хора!

— Твоите показания не са достатъчни — отвърна с въздишка Кацка. — Никой съдия няма да си мръдне пръста, особено пък в дадената ситуация… — Отговорът му беше брутално откровен. — Съжалявам, Аби… Знаеш не по-зле от мен, че в момента не можеш да разчиташ на особено доверие от страна на обществеността…

— Тук си абсолютно прав! — хладно промърмори тя и изведнъж го почувства някак чужд. — Кой ще ми повярва? Онази психарка доктор Диматео пак дрънка глупости!

Той не каза нищо, а тя веднага съжали за думите си. Ехото на гласа й увисна между тях, пропито с горчива ирония.

Известно време мълчаха. Над главите им прогърмя нисколетящ самолет, сянката му пробяга по симетрично подредените кубове на контейнерите. Корпусът му проблесна под лъчите на залязващото слънце и изчезна. Кацка проговори едва когато грохотът на моторите напълно се стопи.

— Тук не става въпрос дали аз ти вярвам — промърмори той.

— Никой не ми вярва, защо трябва пък точно ти да го правиш? — изгледа го продължително Аби.

— Заради доктор Ливай — тихо отвърна той, заковал очи в пътното платно пред себе си. — Заради начина, по който е намерил смъртта си… Хората не се самоубиват така. Не избират изолирано помещение, в което ги откриват след дни, при това случайно. Ние не обичаме да си представяме как телата ни се разлагат, нали? Предпочитаме да ни открият, преди да са ни нападнали червеите. Преди да сме се подули и почерняли… Когато все още приличаме на човешки същества… Но има и друго. Този човек е правил съвсем конкретни планове за бъдещето. Почивка на Карибите, среща със сина си на Деня на благодарността… Гледал е напред… — Кацка замълча, очите му се насочиха към току-що включилата се луминесцентна лампа на отсрещния стълб. — И накрая Илейн, съпругата му… Доста често ми се налага да разговарям с внезапно овдовели жени. Някои от тях са шокирани, смазани от мъка. Други не могат да скрият облекчението си. Аз самият съм вдовец. Когато жена ми умря, едва имах сили да се надигна от леглото… Но как постъпва Илейн Ливай? Обръща се към някаква транспортна фирма, събира си мебелите и напуска града. Скърбящите съпруги не постъпват така. Така постъпват хора, които се чувстват виновни. Или хора, които умират от страх…

— И аз си помислих същото — кимна Аби. — Имам чувството, че Илейн се е страхувала от нещо…

— След това ти ми разказа за Кунслър и Хенеси — продължи Кацка. — И изведнъж се оказа, че съм изправен пред цяла серия от смъртни случаи, за които липсва логично обяснение. В тази светлина смъртта на доктор Ливай все по-малко ми прилича на самоубийство…

От близкото летище излетя още един самолет, пронизителният вой на двигателите му направи всякакви разговори невъзможни. Наклонил криле, той направи плавен завой над притъмнялото пристанище и изчезна на запад. Но ушите на Аби продължаваха да пищят.