Тес Геритсън - Изборът

Една ръка го сграбчи за врата. Тялото му рязко се завъртя, от устата му излетя уплашен вик.

— Какво търсиш тук, мамка ти?! — изръмжа Григорий.

— Нищо!

— Какво видя?

— Само един хеликоптер…

— Какво видя, питам?!

Яков ужасено се втренчи в лицето му, неспособен да промълви нито дума.

Чула гласове, Надя прекоси палубата и се насочи към тях.

— Какво става?

— Това копеле пак е дошло да зяпа! — изръмжа Григорий. — Нали уж беше заключила кабината?

— Наистина я заключих. Сигурно се е измъкнал преди това. — Очите й се заковаха върху лицето на Яков. — Пак той! Не мога да го наблюдавам всяка секунда!

— До гуша ми дойде от това копеленце! — изръмжа Григорий, изви ръката на Яков и го повлече към трапа. — Вече не може да се върне при останалите!

Яков го изрита в свивката на коляното в момента, в който се наведе да вдигне металния капак.

Григорий нададе изненадан вик, пръстите му се разтвориха.

Момчето хукна да бяга. Зад гърба му се разнесоха виковете на Надя и тропот на крака. Пътят към кубрика беше отрязан и това го принуди да се насочи към носа. В момента, в който изскочи на площадката за кацане, нещо изщрака и палубата се обля в ослепителна светлина.

Закова се на място, примижа и се олюля. Тропотът наближаваше. Секунда по-късно някой грубо го сграбчи за ризата.

Силен плесник го повали на палубата. Направи опит да пропълзи извън светлия кръг, но беше спрян с ритници.

— Достатъчно! — прозвуча гласът на Надя. — Не искаш да го убиеш, нали?

— Малко гадно копеле! — вбесено изръмжа Григорий, сграбчи го за косата и го повлече към трапа.

Зашеметен от светлината и болката, Яков не разбра накъде го водят. Усети, че слизат по стълбата и тръгват по някакъв коридор. Григорий непрекъснато псуваше. Лекото му накуцване беше единственият повод за удовлетворение в уплашеното съзнание на момчето.

Пред тях зина някаква врата, миг по-късно Яков се озова на металния под.

— Сега ще гниеш тук, копеленце! — просъска Григорий и затръшна вратата след него.

Резето изщрака, стъпките на мъжа бързо заглъхнаха. Яков остана сам в непрогледния мрак.

Подви колене под себе си в напразен опит да успокои силните тръпки, които разтърсваха тялото му. Чуваше как зъбите му тракат, но не от студ, а от нещо тъмно и страшно, което се надигаше в душата му. Затвори очи и пред тях веднага изплуваха страшните картини, които видя тази нощ. Надя прекосява палубата, тялото й сякаш плува в ослепителното сияние на прожекторите. Вратата на хеликоптера е отворена. Надя се навежда напред и подава нещо в ръцете на пилота.

Кутия.

Притисна колене към гърдите си, но треперенето отказа да изчезне.

От устата му излетя тихо стенание. После лапна палеца си и започна да го смуче.

Сутрин й беше най-тежко. Събуждаше се с нетърпеливото очакване на един запълнен докрай работен ден, след което изведнъж се отпускаше обратно в постелята. „Никъде няма да ходя.“ Тази мисъл й действаше като юмрук в зъбите. Лежеше неподвижно в тъмната стая и слушаше как Марк се приготвя да излиза. Депресията й се усилваше от факта, че не разговаряха. Продължаваха да живеят под един покрив и спяха в едно легло, но вече от дни не си бяха разменили повече от една-две думи. „Така умира любовта“, рече си с въздишка тя, когато вратата се захлопна зад гърба му. „Не със скандали, а с мълчание…“

Когато беше на дванадесет, баща й изгуби работата си в кожарската фабрика. Но седмици след това продължаваше да излиза всяка сутрин, сякаш всичко беше наред. Никога не разбра къде всъщност ходи и какво прави. Не каза нищо по този въпрос чак до смъртта си. Но Аби знаеше, че баща й изпитваше ужас при мисълта да остане у дома, да признае провала си. И затова скачаше в колата всяка сутрин и потегляше неизвестно закъде…

Точно това, което сега правеше тя.

Не използваше колата си, предпочиташе да върви пеш. Изминаваше огромни разстояния, без определена цел, без посока. Снощи времето се развали, стана студено. Това я принуди да се отбие в някаква сладкарница, в която продаваха вафли. Взе си кафе и някаква сусамена вафличка и седна да се постопли. Но едва отхапала първия залък, очите й попаднаха на вестника, който четеше човекът на съседната масичка. Беше „Бостън Хералд“, с нейната снимка на първа страница.

Прииска й се да пропълзи по посока на изхода. Имаше чувството, че всички гледат в нея, но на практика никой не й обръщаше внимание.