Тес Геритсън - Изборът

Алексей се надигна. Все още не можеше да разбере дали не сънува. Надя протегна ръка и му помогна да слезе от койката.

— Шушу! — спря се той.

Надя му подаде играчката.

— Ще вземем и Шушу, разбира се — рече тя и го хвана за ръка.

Никога досега не беше правила това. Внезапният прилив на доволство прогони и последните остатъци от съня. Стискаше ръката на Надя и отиваше да се запознае с новата си майка! Тъмнината наоколо го плашеше, но Надя ще го пази… После някакъв неясен спомен се появи в душата му. Ето какво било да държиш ръката на собствената си майка!

Напуснаха кабината и тръгнаха по дълъг, слабо осветен коридор. Обзет от радостна възбуда, Алексей се препъваше, без да гледа къде стъпва. Това не го интересуваше, защото Надя се беше погрижила за всичко. Завиха по друг коридор. Тук не беше идвал никога. Пред тях се отвори ниска метална врата.

Страната на чудесата.

Стоманената стълба се издигаше пред тях. В края й се виждаше тайнствената синя врата.

Алексей рязко спря.

— Какво има? — изгледа го Надя.

— Не искам да влизам там.

— Трябва, Алексей.

— Там живеят хора…

— Не ми създавай трудности — стисна ръката му Надя. — Хайде, трябва да вървим…

— Защо?

Жената до него изведнъж реши, че трябва да смени тактиката. Приклекна насреща му и го хвана за раменете.

— Нима искаш да провалиш всичко? — настоятелно попита тя. — Нима искаш да я ядосаш? Тя очаква да се запознае с едно послушно момче, чуваш ли?

Устните му започнаха да треперят. Направи опит да се сдържи, защото знаеше, че възрастните не понасят детските сълзи. Но те въпреки всичко започнаха да се търкалят по лицето му. „Ето, развалих всичко!“, рече си Алексей. Аз винаги развалям всичко!

— Още нищо не е сигурно — прошепна Надя. — Тя може да избере друго момче. Това ли искаш?

— Не! — проплака Алексей.

— Тогава защо не се държиш както трябва?

— Страхувам се от онези, дето ядат пъдпъдъци…

— Какво?! Не ставай смешен! Няма да се изненадам, ако никой не те поиска, чуваш ли? — Надя се изправи и силно го дръпна за ръката: — Хайде, да вървим!

Алексей погледна синята врата и потръпна.

— Носи ме! — примоли се той.

— Много си голям, ще ми строшиш гърба!

— Моля те!

— Трябва да ходиш сам, Алексей — прегърна го през раменете Надя. — Побързай, защото вече сме закъснели!

Алексей раздвижи краката си. Стори го единствено защото ръката й обгръщаше раменете му. Неговата пък притискаше Шушу. Докато тримата сме заедно, нищо лошо не може да ни се случи, реши той.

Надя почука на синята врата и тя рязко се отвори.

Яков ги чу да минават по трапа над главата му. Чу скимтенето на Алексей и кудкудякането на Надя. Пропълзя към ръба на сандъка и предпазливо надникна навън. Тъкмо навреме, за да ги види как изчезват зад синята врата.

Защо пускат там Алексей, а не мен?

Измъкна се от сандъка и изтича нагоре по металните стъпала. Опита се да отвори синята врата, но тя се оказа заключена, както винаги.

Победен, той се върна в сандъка. Стори му се най-спокойното и хубаво скривалище на света. През отминалата седмица беше успял да домъкне тук одеяло, фенерче и цяла купчина списания с голи жени. Имаше дори запалка и пакетче цигари, отмъкнати от Кубичев. По едно време му хрумна да изпуши една, но цигарите бяха малко и той реши да ги пести. Щракаше със запалката, дори успя да запали част от талаша. Беше много вълнуващо. През останалото време въртеше пакетчето със здравата си ръка, четеше надписите му на светлината на фенерчето и това му беше напълно достатъчно.

Точно това правеше, когато над главата му се появиха Алексей и Надя.

Сега ги чакаше да се върнат обратно през онази синя врата. Но нещо се бавеха. Какво ли правят там?

Захвърли цигарите. Това не беше честно…

Прелисти едно от списанията, палецът му продължаваше да тренира върху колелцето на запалката. После му се приспа, сви се на кълбо и задряма.

Събуди се от някакво буботене. Отначало реши, че корабният двигател се е повредил, после усети как буботенето се усилва и не идва от Ада, а от палубата над главата му.

Беше хеликоптер.

Григорий завърза краищата на пластмасовото пликче, сложи го в охладителя и го подаде на Надя.

— Хайде, дръж…

Тя сякаш не го чу, лицето й беше станало бяло като вар. „Кучката сдава багажа“, рече си той. После тикна охладителя в ръцете й и изръмжа:

— Хайде, напълни го с лед!

Тя сякаш потръпна от ужас, но все пак пое съда и го понесе към плота в отсрещния край на помещението. Започна да го пълни с лед, а Григорий забеляза как краката й треперят. Първия път винаги е така, рече си той. Дори аз имах проблеми. Но Надя ще се оправи…