Тес Геритсън - Изборът

— И това го оправдава, така ли?

Нина не отговори.

Аби слезе и затръшна вратичката. Лимузината незабавно потегли. Повече няма да я видя, въздъхна младата жена, заковала поглед в бързо смаляващата се кола.

— У дома ли, госпожо?

Гласът на шофьора в репродуктора имаше металически оттенък.

Нина излезе от вцепенението си и кимна с глава.

— Да, закарайте ме у дома…

Придърпа полите на топлото палто около тялото си и отправи поглед към дъжда навън. Обмисляше това, което възнамеряваше да каже на Виктор. Както и онова, което ще пропусне. „Ето в какво се превърна любовта ни, въздъхна тя. В един безкраен низ от тайни. А той пази най-ужасната от тях.“

Главата й се отпусна на гърдите, от очите й рукнаха сълзи. Плачеше за Виктор, плачеше за чудовищно осакатения им брак. Плачеше и за себе си, защото се страхуваше от това, което трябваше да стори…

Дъждовните капчици се стичаха като сълзи по страничното стъкло. Лимузината я отнасяше към дома, при Виктор…

Шушу се нуждаеше от баня. По-големите момчета отдавна заплашваха Алексей, че ако не изпере играчката си, ще я търси в морето. Шушу смърди, твърдяха те. В което нямало нищо чудно, тъй като цялото било олигавено от него. Алексей обаче не мислеше така. Той харесваше миризмата на плюшеното мече. То никога не беше прано и всеки нюанс на миризмата му навяваше различни спомени. Например миризмата на соса от печеното, с който беше покапал опашката му, напомняше за снощната вечеря, по време на която Надя му беше сипала двойна порция, при това с широка усмивка на уста, предназначена единствено за него! Макар и доста отслабнала, миризмата на цигари му напомняше за чичо Миша. А миризмата на кисело беше спомен от последния Великден, когато бяха яли варени яйца, а той беше разлял сос върху главата на Шушу. Понякога, затворил очи и вдъхнал с пълни гърди, Алексей долавяше и една друга миризма, останала в плюшената играчка от години. Не можеше да установи дали е кисела или сладка, разпознаваше я единствено по чувствата, които пробуждаше в душата му. Това беше миризмата на детството му, на онези отдавна отлетели и забравени дни, когато го бяха галили, приспивали и обичали…

Притиснал Шушу към гърдите си, Алексей се сгуши под одеялото. Няма да им дам да те изкъпят, зарече се той.

Всъщност, вече нямаше чак толкова много големи момчета, които да го тормозят. Преди пет дни от мъглата изскочи някакъв кораб и пусна котва редом с техния. Обзети от любопитство, момчетата се струпаха на палубата, а Надя и Григорий започнаха да ги викат по име. Николай Алексеенко! Павел Преображенский! Чуло името си, съответното момче надаваше тържествуващ вик и вдигаше юмрук. Да! Най-сетне избраха и мен!

Другите момчета останаха скупчени на палубата и мълчаливо гледаха моторната лодка, която прехвърляше избраните на отсрещния кораб.

— Къде отиват? — попита Алексей.

— На Запад, където ще бъдат осиновени — отвърна Надя. — А сега слизайте долу, защото тук става студено…

Момчетата не помръднаха. Надя се повъртя още малко, после сви рамене и изчезна по посока на кърмата.

— Тези семейства на Запад трябва да са много глупави — отбеляза Яков.

Алексей се обърна. Приятелят му гледаше право пред себе си, брадичката му беше ядно вирната, като пред бой.

— За теб всички са глупави — подхвърли Алексей.

— Глупави са! — държеше на своето Яков. — Всички на този кораб са глупаци!

— Значи и ти си глупак!

Яков не отговори. Здравата му ръка стискаше перилата, очите му следяха другия кораб, чиито очертания бавно се стопяваха в мъглата. После се обърна и си тръгна.

През следващите няколко дни Алексей почти не го виждаше.

И тази вечер Яков изчезна веднага след вечеря, както обикновено. Сигурно е в глупавата си „страна на чудесата“, помисли си Алексей. Крие се в онзи сандък, пълен с миши лайна!

Придърпа одеялото над главата си и не след дълго заспа, притиснал мръсния Шушу към лицето си…

Една ръка го разтърси.

— Алексей, Алексей…

— Мамо — промърмори той.

— Събуди се, Алексей. Имам една изненада за теб.

Момчето бавно отвори очи. Наоколо цареше пълен мрак, но в него се долавяше миризмата на Надя.

— Хайде, да вървим! — прошепна тя.

— Къде?

— Ще те подготвим за срещата с новата ти майка…

— Тя тук ли е?

— Аз ще те заведа при нея. Ти беше избран измежду всичките други момчета. Имаш голям късмет! А сега да вървим. И не вдигай шум…