Тес Геритсън - Изборът

— Вече цяла седмица съм си у дома.

— Но никой не може да стигне до вас…

В слушалката настъпи тишина.

— Ясно — промълви най-сетне Нина Вос.

„Няма представа колко е изолирана, помисли си Аби. Няма идея за мерките на мъжа й да я откъсне от света.“

— Можете ли да говорите? — попита тя.

— Сама съм в стаята си. За какво става въпрос?

— Трябва да се срещнем, госпожо Вос. Но без да разбере съпругът ви… Можете ли да го уредите?

— Първо ми кажете защо…

— Не е за телефон…

— Няма да се срещна с вас, ако не ми кажете!

Аби се поколеба, после тръсна глава.

— Става въпрос за сърцето ви. Онова, което ви присадиха в „Бейсайд“…

— Да?

— Никой не знае на кого е принадлежало това сърце, нито пък откъде е дошло… — Замълча за момент, после отчетливо попита: — Вие знаете ли, госпожо Вос?

Тишината в слушалката се нарушаваше единствено от ускореното и неравно дишане на Нина.

— Госпожо Вос?

— Трябва да вървя — тихо отвърна Нина.

— Почакайте! Кога ще ви видя?

— Утре.

— Как? Къде?

Нова пауза. В момента, в който Аби реши, че насреща са затворили, в слушалката прозвуча тихият глас на госпожа Вос:

— Ще намеря начин да ви съобщя…

Дъждът безспирно барабанеше по брезентовия навес над бакалия „Челучи“, под който зъзнеше Аби. Поредица от камиони разтоварваха стоката си, разноцветните кашони върху количките на яките мъже бяха изписани известни марки продукти — „Снапъл“, „Фритолей“, „Уинстън“…

В четири и двадесет дъждът се усили, излезе вятър. Навесът вече не можеше да я спаси от полегатите струи, които шибаха цимента в близост до премръзналите й крака и мокреха обувките й. Измина повече от час, явно Нина Вос нямаше да се появи.

Иззад ъгъла изскочи огромен камион с надпис „Храни Прогресо“, Аби се закашля от задушливия облак дизелов дим, който излетя от ауспуха му. А когато вдигна глава, до отсрещния тротоар беше спряла дълга черна лимузина. Шофьорът свали прозорчето и извика:

— Доктор Диматео? Елате в колата, ако обичате!

Тя се поколеба. Стъклата на лимузината бяха затъмнени, на задната седалка се очертаваше силуета на самотен пътник.

— Хайде, нямаме много време! — подкани я шофьорът.

Аби прекоси улицата, привела глава под дъжда. Отвори задната врата, примигна да прогони водните капчици от клепачите си и погледна в купето. Гледката беше смайваща.

Нина Вос изглеждаше бледа и уморена, кожата й имаше тебеширен цвят.

— Моля, качете се, докторе — прошепна тя.

Аби седна до нея и затръшна вратата. Лимузината безшумно потегли и потъна в трафика.

Нина беше плътно увита в дълго черно палто и шал, бялото й лице сякаш бе лишено от тяло и плуваше свободно в здрача на купето. Никак не приличаше на пациент, който се възстановява след трансплантация на ново сърце. Аби си спомни здравата руменина по бузите на Джош О’Дей, веселия му смях.

А Нина Вос приличаше на жив труп.

— Съжалявам за закъснението, но имахме проблем с излизането — прошепна тя.

— Съпругът ви знае ли, че се срещате с мен?

— Не — поклати глава Нина и се облегна назад. Лицето й почти изчезна в черната материя на шала. — С годините разбрах, че е по-добре Виктор да не знае всичко. Тайната на щастливия брак е мълчанието, доктор Диматео…

— Струва ми се, че вашият брак не е чак толкова щастлив — отбеляза Аби.

— Напротив — отвърна с лека усмивка Нина Вос и насочи поглед към прозорчето. — Може да ви се струва странно, но е така. Мъжете трябва да бъдат пазени от много неща, най-вече от самите себе си… Именно по тази причина се нуждаят от нас, макар че рядко го признават. Въобразяват си, че те се грижат за нас , но всъщност е точно обратното… — Извърна се към Аби, усмивката й се стопи. — А сега ми разкажете всичко. Какво е направил Виктор?

— Надявах се вие да ми кажете…

— Споменахте, че има нещо общо със сърцето ми… — Нина докосна гърдите си с ръка — един почти религиозен жест в сумрака на луксозното купе. „В името на Отца и Сина, и Светото духа…“ — Какво знаете?

— Зная, че вашето сърце не дойде по нормалните канали. Почти всички органи за трансплантация минават сравнителни тестове с реципиентите чрез централизиран регистър. Но не и вашият… В Банката за органи нямат информация за присаденото ви сърце…

Ръката на Нина се превърна в бяла топка върху гърдите й.

— Тогава откъде е дошло? — тихо попита тя.

— Не зная, а вие?

Бялото като платно лице я гледаше, без да отговори.

— Но вашият съпруг знае — добави Аби.