Тес Геритсън - Изборът

Името на пациента беше Джералд Люри, петдесет и четири годишен. Заплащането беше извършено чрез частна здравна застраховка. Домашен адрес Уорчестър, Масачузетс. Аби не знаеше дали тази информация ще й влезе в работа, но за всеки случай я преписа върху първия лист на жълтия юридически бележник, който носеше със себе си. Под нея добави датата на операцията и имената на лекарите в екипа. Познаваше ги всичките: Арън Ливай, Бил Арчър, Франк Цуик, Раджив Мохандас. И Марк … Както беше очаквала, никъде в папката не се съдържаше информация за донора. По принцип тази информация се съхраняваше отделно. Но преглеждайки бележките на сестрите, тя откри това, което й трябваше: „08:30 ч. — Съобщение за приключване на жътвата. Сърцето на донора вече пътува от Норуок, Кънектикът. Пациентът вкаран в операционната за подготовка…“.

„8:30 ч., Жътва в Норуок, Кънектикът“, записа в бележника си Аби.

Служителката в архивата докара още пет досиета на малката си количка, разтовари ги на масата и се върна за останалите.

Аби потъна в работа. Вдигна глава от купчината папки само веднъж, колкото да звънне на Марк и да го предупреди, че ще закъснее.

В девет, когато трябваше да приключи поради затварянето на отдела, вече беше гладна като вълк.

На път за дома се отби в един „Макдоналдс“ и си поръча Биг Мак, двойна порция картофки и голям шейк с ванилия. Холестерол, който трябваше да подхрани мозъка й. Настани се на една маса в ъгъла, откъдето можеше да наблюдава цялото заведение. По това време клиентите бяха главно хора, които излизаха от близкото кино, тийнейджъри с гаджетата си, тук-там по някой стар ерген с депресирана физиономия. Никой не й обръщаше внимание. А тя си тръгна, след като опустоши всичко, до последното картофче.

Влезе в колата си и огледа паркинга. Не се виждаше никакъв микробус.

Прибра се в десет и четвърт. Марк си беше легнал, къщата тънеше в мрак. Изпита облекчение, тъй като не се налагаше да отговаря на въпросите му. Съблече се на тъмно и се мушна под завивките, като внимаваше да не го докосва. Почти се страхуваше да го докосва…

А когато той внезапно се размърда и протегна ръце към нея, тя усети как цялото й тяло се сковава от напрежение.

— Тази вечер ми липсваше — прошепна той, наведе се над лицето й и впи устни в нейните. Ръката му се плъзна надолу и погали бедрото й. Аби не помръдна. Чувстваше се като манекен, не беше в състояние да реагира. Лежеше със затворени очи, кръвта пулсираше в ушите й. Марк я придърпа върху себе си и потъна дълбоко в нея.

„С кого се любя?“, запита се тя, докато бедрата й се полюшваха в такт с мощните му тласъци.

Миг по-късно всичко свърши и той се плъзна встрани.

— Обичам те — разнесе се шепотът му в мрака.

Отговорът й дойде далеч по-късно, когато той отдавна беше заспал.

— И аз те обичам…

В осем без двадесет на другата сутрин тя вече беше в архивата. Залата беше доста по-оживена от снощи. Повечето от масите бяха заети от лекари, които бързаха да отхвърлят писмената си работа преди сутрешната визитация. Поиска още пет болнични досиета, направи нужните отметки в бележника си и излезе.

Времето до обед прекара в библиотеката, където се зае с обичайната подборка на специализирани статии за доктор Уетиг. Върна се в архивата късно следобед и поиска нови десет досиета…

Вивиан привършваше последното парче пица. Беше четвърто поред и Аби озадачено се питаше къде побира всичката тази храна. Дребничкото й тяло на горска нимфа гълташе калории като фурна за изгаряне на мазнини. Бяха заели едно от ъгловите сепарета в пицария „Джанели“. Аби си отряза само едно-две парченца от огромната пица, но и тях преглътна с видими усилия.

— Значи Марк все още не знае, а? — попита Вивиан и избърса пръстите си със салфетката.

— Не съм му казала нито дума — кимна Аби. — Предполагам, че ме е страх…

— Но как издържаш? — учуди се дребничката жена. — Живееш под един покрив с него, без да му говориш?

— Е, не е съвсем така. Разговаряме, но не на тази тема… — Ръката на Аби докосна снопчето записки, с което не се разделяше нито за миг. Главно защото се страхуваше да не попадне в ръцете на Марк. Снощи, след като се прибра от „Макдоналдс“, го беше скрила под дивана. Напоследък криеше от него толкова много неща, че се чудеше докога ще издържи.

— Рано или късно ще трябва да поговориш с него, Аби — изгледа я Вивиан.

— Рано е — поклати глава тя. — Първо искам да разбера всичко.

— Нали не се страхуваш от Марк?