Тес Геритсън - Изборът

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — погледна я със съмнение Аби.

— Ако не го направим, победител ще бъде Виктор Вос. А победените — младежи като Джош О’Дей… — Помълча малко, после тихо попита: — А ти сигурна ли си, че го искаш, Аби?

Главата на Аби отново легна върху дланите й.

— Мисля, че вече нямам друг избор — глухо отвърна тя.

Колата на Марк беше паркирана в алеята.

Аби спря зад нея и изключи двигателя. Дълго остана на мястото си, опитвайки се да набере онази енергия, която й беше необходима да влезе в къщата и да се изправи срещу него.

Най-накрая слезе от колата и се насочи към входната врата.

Марк беше в хола и гледаше късните новини по телевизията. Доловил стъпките й в антрето, той изключи апарата и се изправи да я посрещне.

— Как е Вивиан?

— Добре — отвърна Аби. — Тя е като котките, никога не пада по гръб. На път е да купи една доста добра практика в Уейкфийлд. — Закачи палтото си в гардероба и попита: — А ти как си? Как ти мина денят?

— Цял ден кърпих една спукана аорта — направи гримаса Марк. — Излязох от операционната чак в седем.

— Поне струваше ли си?

— Не. Изпуснахме го…

— Жалко… — Аби затвори вратичката на гардероба и въздъхна: — Страшно съм уморена! Мисля да се кача горе и да взема един хубав душ…

— Аби?

Аби спря и се обърна. Делеше ги ширината на хола, но тя изпита чувството, че ги дели широка пропаст.

— Какво ти става напоследък? — попита той. — Какво не е наред?

— Знаеш какво не е наред — въздъхна тя. — Безпокоя се за работата си…

— Имам предвид нас двамата — настоятелно я погледна той. — Нещо между нас не е наред!

Тя замълча.

— Вече почти не те виждам, цялото си свободно време прекарваш с Вивиан. А когато все пак се прибереш у дома, се държиш като непозната…

— Разтревожена съм, това е всичко — отвърна Аби. — Нима не разбираш защо?

Лицето му изведнъж стана уморено, тялото му се отпусна обратно на дивана.

— Трябва да зная, Аби… Трябва да зная дали има друг!

Тя замръзна от изненада. Това беше последното нещо на света, за което би се сетила. После изведнъж й стана смешно от тези тривиални подозрения. „Де да беше толкова просто, рече си. Де да имахме проблемите на повечето от двойките, които живеят заедно!“

— Няма друг — кратко отвърна тя. — Можеш да ми вярваш.

— Тогава защо вече не разговаряш с мен?

— Ето, разговарям…

— Това не е разговор! Това съм само аз ! Правя отчаяни опити да върна старата Аби! Онази Аби, която изгубих някъде по пътя… — Марк отмести очи, помълча малко и глухо промълви: — Искам те обратно!

Тя влезе в дневната и седна на дивана до него. На разстояние, но все пак достатъчно близко, за да се почувства някакъв контакт.

— Разговаряй с мен, Аби, моля те! — прошепна той. Тя се обърна да го погледне и изведнъж видя предишния Марк. Лицето, което приятелски се усмихваше през операционната маса, лицето, което обичаше. — Моля те! — повтори той и взе ръката й. Тя не се противопостави и бавно се отпусна в обятията му. Но дори там, в прегръдката на силните му ръце, напрежението отказа да я напусне. Остана вдървена, опряла юмруци в гърдите му. — Кажи ми — прошепна той. — Какво не е наред между нас?

Тя затвори очи, за да скрие сълзите, които напираха под клепачите й.

— Нищо…

Прегръдката му окаменя. Нямаше нужда да вижда лицето на Марк. Нямаше нужда да се пита какво мисли. Защото прекрасно знаеше, че той не й вярва…

В седем и половина на другата сутрин Аби вкара колата си в паркинга на „Бейсайд“.

За миг остана на мястото си, насочила очи към мокрия от дъжда асфалт. Средата на октомври, а вече мирише на зима, рече си тя. Отново спа зле. Всъщност, не можеше да си спомни кога за последен път беше спала добре. Колко издържа човек, който не може да спи? Погледна се в огледалцето. Лицето й беше някак чуждо и уморено. Имаше чувството, че за две седмици е остаряла с десет години. Ако продължавам с това темпо, някъде през ноември ще вляза в критическата, рече си с въздишка тя.

Някакво цветно петно в огледалцето привлече вниманието й. Бежов микробус! Светкавично извърна глава и зачака повторната му поява. Но микробусът се беше мярнал зад редицата коли в дъното на паркинга само за миг, после изчезна.

Изскочи от колата и забърза към болницата. Куфарчето в ръцете й изведнъж натежа, сякаш беше пълно с олово. Вдясно от нея изръмжа автомобилен мотор и тя стреснато отскочи встрани. Очакваше да види бежовия микробус, но се оказа някакво бяло комби, което се насочи към изхода.