Мери Кларк - Играчът на лотария

Уили я прегърна.

— Тогава върши нещо. Иди утре в магазина за стоки втора употреба и помогни на Корделия. Имаше много работа още когато помага там миналата седмица. Но сега, след като остават само два дни до Коледа, ще е направо лудница.

Сутринта на 23 декември напрежението достигна връхната си точка в първо полицейско управление — командния център по случая, станал известен на посветените като похищение „Бебешка пелена“.

До този момент целият екип вече сериозно се съмняваше в достоверността на историята, разказана по телефона от човека, който твърдеше, че знае местонахождението на бебето на О’Браянови.

Бяха успели да го задържат на телефона достатъчно дълго, за да проследят последните му две обаждания. И двете бяха от Бронкс, а не от Лонг Айлънд и от телефонни кабини на няколко пресечки една от друга. Сега цивилни полицаи покриваха територията на Фордъм Роуд и Гранд Конкърс, наблюдаваха обществените телефони и се готвеха да спипат мистериозния мъж.

Експерти проучваха видеозаписите от 20 декември на охранителната система в болницата „Емпайър“, особено онези, заснети от камерите във фоайето и коридора към асансьорите. Записът, на който смътно се виждаха Елвира и Уили, почти не помагаше за идентифицирането на жената, носеща бебето. Открояваше се само пелената заради широката сатенена ивица. Все още напрегнато се спореше дали да не се съобщят публично подробности относно жълтата пелена. Разбира се, всеки полицай в Ню Йорк разполагаше с описанието й, но един детектив правилно бе възразил: „Оставете похитителката да чуе описанието на тази пелена и тя ще се появи в някоя кофа за смет. Така поне има вероятност да увие с нея бебето, когато го извежда навън, и някой от нас да я забележи“.

Информаторът трябваше да се обади отново в десет часа на 23-и. Докато Джоан и Грег О’Браян се притискаха един към друг, очаквайки позвъняването, десет часът мина и замина. Стана единадесет. После дванадесет и все още нямаше никакво обаждане.

В три очакваният телефонен звън най-сетне се разнесе. Информаторът бе променил решението си.

— Видях всички ония ченгета, които ме дебнат — изръмжа той. — Никога повече няма да видите детето. Нека жената на братовчед ми си го задържи.

Той лъжеше. Всички в командния пункт се съгласиха с това. Беше започнал да лъже от самото начало.

Ами ако не лъжеше? Бяха ли провалили размяната? Няколко минути по-късно по медиите се разнесоха отчаяни молби. „Обади се пак. Възобнови връзката. Няма да има въпроси. Ако си търсен за престъпление, обещава ти се снизхождение. Родителите на Мариан са на ръба на пълното отчаяние. Имай милост към тях.“

Бебешките дрешки, които Вони бе донесла от магазина за стоки втора употреба до Порт Оторити, бяха прекалено големи за миниатюрното пеленаче.

— Нямаха почти нищо — бе съобщила сърдито. Това ставаше след обедното хранене и тя се опитваше да захване с безопасни една долна ризка на раменете, за да не се свлече по ръчичките на бебето.

— Стой мирно! — кресна му тя.

— О, дай да го направя аз — рече нервно баба й. — Вони, защо не отидеш до деликатесния за чаша хубаво горещо кафе и поничка. Не си яла нищо за закуска, а винаги си обичала топли понички.

— Може и да ида.

Веднага щом вратата се затвори зад внучка й, Уанда закуцука към телефона и набра номера на апартамента на десет пресечки от нейния, в който сестра Корделия и сестра Мийв Мари живееха с още четири монахини. Те шеговито наричаха апартамента си своя малък манастир.

Вдигна една от възрастните сестри. Корделия и Мийв Мари били в магазина за стоки втора употреба, осведоми тя Уанда. В момента получавали някои много хубави неща и бързали да ги сортират. О, да, Мийв Мари казала, че имат доста бебешки дрехи.

— Просто изпратете внучката си там, за да си вземе каквото иска.

Но когато Вони се върна с кафето и поничката си, Уанда разбра, че настроението й е дори по-мрачно отпреди, така че не посмя да я заговори за магазина. Знаеше, че Вони ще се досети, че е обсъждала нея и бебето с някого.

Може би утре отново щеше да е добра, помисли си Уанда и въздъхна. Откакто Вони беше пристигнала, тя спеше на дивана и скъсаните пружини усилваха болките от хроничния артрит, които правеха придвижването й толкова трудно. Независимо от това с радост беше отстъпила леглото си на Вони, макар да се безпокоеше, че спи заедно с бебето. Ами ако се обърне насън и го притисне, както беше станало с първото й бебе преди шест години, помисли си Уанда. Тя никога нямаше да забрави онази ужасна нощ в болницата „Емпайър“, когато съобщиха, че бебето е починало. Ами ако й прилошееше и припаднеше, докато къпеше бебето, и то се удавеше. Това се беше случило с второто в Питсбърг. Срамота беше да роди третото бебе толкова скоро след излизането си от психиатричната клиника, помисли си Уанда. Просто не мисля, че е готова да се грижи за бебе.