Мери Кларк - Играчът на лотария

— Чувствам се като деветдесеткилограмово канарче — заяви Уили, — но щом ти харесва.

След вечеря отидоха в театъра на Кейп Код да гледат вълнуващото изпълнение на Деби Рейнолдс в една нова комедия, която репетираха за Бродуей. По време на антракта, докато отпиваха джиндърейл на моравата пред театъра, Елвира разказа на Уили как винаги е харесвала Деби Рейнолдс, още от времето, когато като дете участвала в мюзикли с Мики Руни, и че било отвратително от страна на Еди Фишър да я зареже с двете им малки бебета.

— И какво спечели той? — запита философски Елвира, докато гонгът ги подканяше да се върнат по местата си за второто действие. — Никога след това не е имал особен късмет. Хората, които не постъпват правилно, обикновено губят накрая. — Тази забележка накара Елвира да се запита дали пък Чарли не беше изпратил информацията за съседката им с експресна поща. Изгаряше от нетърпение да я прочете.

Докато Елвира и Уили се наслаждаваха на Деби Рейнолдс, Синтия Латъм най-накрая започваше да осъзнава, че наистина е свободна и че дванадесетте години затвор са останали зад гърба й. Преди дванадесет години… Тя тъкмо се готвеше да започне първата си година в дизайнерското училище в Род Айлънд, когато вторият й баща, Стюарт Ричардс, бе намерен смъртно прострелян в кабинета си в дома им — солидна капитанска къща от осемнадесети век, намираща се в Денис.

Този следобед Синтия беше минала с колата покрай бившия си дом на път за вилата и бе отбила встрани от шосето, за да го разгледа. Кой ли живееше там сега? — зачуди се. Дали доведената й сестра Лилиън го беше продала, или го бе запазила? Той принадлежеше на Ричардсови от три поколения, но Лилиън никога не е била сантиментална. И тогава Синтия бе натиснала газта, изтръпвайки при нахлулите в нея спомени за онази ужасна нощ и последвалите дни. Обвинението. Арестът, обвинителният акт, процесът. Първоначалната й увереност.

„Абсолютно мога да докажа, че напуснах къщата в осем часа и не съм се прибирала преди полунощ. Имах среща.“

Сега Синтия потръпна и уви светлосиния вълнен халат по-плътно около слабото си тяло. Тежеше около 57 килограма, когато влезе в затвора. Сегашното й тегло от 49 килограма не беше достатъчно за височината й от 172 см. Косата й, някога тъмноруса, през изминалите години бе станала кестенява. Безцветна, помисли си тя, докато я решеше. Очите й, със същия светлокафяв оттенък като тези на майка й, бяха равнодушни и безизразни. По време на обяда през онзи последен ден Стюарт Ричардс беше казал: „Все повече заприличваш на майка си. Трябваше да бъда по-умен и да не я изпускам“.

Майка й беше омъжена за Стюарт през времето, когато Синтия от осемгодишна стана на дванадесет — по-дългият от двата му брака. Лилиън, единственото му дете, с десет години по-голяма от Синтия, живееше с майка си в Ню Йорк и рядко посещаваше Кейп Код.

Синтия остави четката на тоалетката. Дали не беше постъпила необмислено, като беше дошла тук? От две седмици бе на свобода, парите едва щяха да й стигнат за шест месеца, не знаеше нито какво може, нито какво би искала да направи с живота си. Трябваше ли да похарчи толкова много пари, за да наеме тази вила, както и колата? Имаше ли някакъв смисъл? Какво се надяваше да постигне?

Търся игла в купа сено, помисли си тя. Влизайки в малката дневна, тя прецени, че сравнена с къщата на Стюарт тази вила беше миниатюрна, но след дългогодишното затворничество й се струваше като палат. Навън морският бриз вдигаше пенести вълни в залива. Синтия излезе на верандата, като само смътно си даваше сметка за пулсирането в китката, после притисна ръце към тялото си срещу студа. Но, о, господи, да вдъхне свеж, чист въздух, да знае, че никой не може да я спре, ако пожелае да стане в зори и да се разходи по брега, както бе правила като дете. Луната, от която липсваше една четвърт, сякаш от нея внимателно бе отрязано парче, караше залива да блести със сребристосиня нощна светлина. Но там, където блясъкът й не достигаше, водата изглеждаше тъмна и непристъпна.

Синтия гледаше невиждащо, а умът й я връщаше към ужасната нощ, когато Стюарт бе убит. После поклати глава. Не, нямаше да си позволи да мисли за това сега. Не и тази вечер. Щеше да остави покоя на това място да изпълни душата й. Щеше да си легне и да остави прозорците широко отворени, така че хладният нощен вятър да нахлуе в стаята й, да я накара да се загърне плътно със завивките и да заспи още по-дълбоко.

Утре сутринта щеше да стане рано и да се разходи по брега. Щеше да почувства мокрия пясък под стъпалата си и да потърси миди, точно както правеше като дете. Утре. Да, щеше да остави утрото да й помогне да изгради моста за завръщането си към света и да възстанови душевното си равновесие. А после щеше да започне търсенето, вероятно безнадеждно, на единствения човек, който знаеше, че тя беше казала истината.