Мери Кларк - Играчът на лотария

При тези думи Елвира насочи вниманието си към супата и не проговори, докато не я изяде.

— Божичко, биваше си я. Страхотна ваканция ще си прекараме, Уили. И не е ли прекрасно, че наехме точно вилата до Синтия, за да мога да й помогна да измие петното от името си?

Единственият отговор на Уили бе изтракването на лъжицата и дълбоката въздишка.

Дългият и спокоен нощен сън, както и последвалата утринна разходка бяха започнали да разсейват емоционалната парализа, обхванала Синтия от момента преди дванадесет години, когато бе чула съдебните заседатели да произнасят присъдата: Виновна. Сега, докато взимаше душ и се обличаше, тя си даде сметка — изминалите години са били кошмар, в който бе оцеляла само благодарение на това, че бе замразила емоциите си. Беше образцова затворничка, затвори се в себе си и не завързваше приятелства. Беше се записала във всички възможни курсове, предлагани в затвора. От работничка в пералнята и в кухнята се беше издигнала до библиотекарка и помощник-учител в класа по рисуване. А след известно време, когато най-сетне бе приела ужасната реалност на случилото се, започна и да рисува. Лицето на жената на паркинга. Заведението за хамбургери. Лодката на Нед. Всеки детайл, който можеше да изстиска от паметта си. Когато свърши, имаше рисунки на заведения за хамбургери, каквито можеха да се видят навсякъде из Съединените щати, на лодка, която приличаше на всички подобни от онази година. Жената беше малко по-индивидуализирана, но не много. Срещата им бе траяла броени секунди. Но жената беше единствената й надежда.

Как добре знаеше речта на прокурора в края на процеса:

„Дами и господа съдебни заседатели,

Синтия Латъм се връща в дома на Стюарт Ричардс някъде между осем и осем и половина вечерта на 2 август 1981 година. Влиза в кабинета на втория си баща. Същия следобед Стюарт Ричардс е съобщил на Синтия, че е променил завещанието си. Нед Крейтън е чул този разговор, знае също, че Синтия и Стюарт са се карали. Тя е имала отчаяна нужда от пари, за да плати за образованието си, и поискала втория й баща да й помогне. Същата вечер Вера Смит, сервитьорка в «Кептънс Тейбъл», дочува Синтия да казва на Нед, че ще трябва да се откаже от учението.

Синтия Латъм се връща в къщата на Ричардс същата вечер ядосана и разтревожена. Влиза в онзи кабинет и се изправя срещу Стюарт Ричардс. Той е от хората, които обичат да дразнят околните. Бил променил завещанието си, включвайки я в него, но щяло да бъде съвсем в стила му отново да го промени. И стаеният гняв от начина, по който се е държал, с майка й, добавен към раздразнението, надигнало се при мисълта, че ще й се наложи да напусне училището и ще се озове на улицата буквално без пукната пара, я подтиква да отиде до шкафа — тя знае, че там той държи пистолет — да го извади и да изстреля три куршума в челото на мъжа, който я обича достатъчно, за да я направи своя наследница.

В това има ирония. Има и трагедия. Но това също така е убийство. Синтия моли Нед Крейтън да свидетелства, че е прекарала вечерта с него на лодката му. Никой обаче не ги е видял в тази лодка. Настоява, че са се отбили в заведение за хамбургери. Но не знае къде се намира то. Признава, че изобщо не е влизала там. Говори за някаква непозната с оранжевочервена коса, с която е разговаряла на паркинга. При цялата публичност, дадена на този случай, защо ли тайнствената непозната не се появи? Знаете причината. Защото тя не съществува. Защото също като заведението за хамбургери и прекараните на лодката часове в Нантъкет Саунд тя е плод на въображението на Синтия Латъм.“

Синтия толкова често беше чела стенограмите от процеса, че бе запомнила обвинителната реч на областния прокурор наизуст.

— Но жената съществува — каза Синтия на глас. — Наистина съществува. — През следващите шест месеца с малкото пари от застраховката, оставена от майка й, щеше да се опита да открие тази жена. Но можеше тя вече да е умряла или да се е преместила в Калифорния, помисли си Синтия, докато решеше косата си и я вдигаше на кок.

Спалнята на вилата гледаше към морето. Синтия отиде до плъзгащата се врата и я отвори. На плажа долу се виждаха двойки, които се разхождаха с децата си. Ако се надяваше някога да заживее нормален живот, да има съпруг и дете, трябваше да изчисти петното от името си.

Джеф Найт. Срещнала го бе миналата година, когато бе дошъл да направи серия телевизионни интервюта с жените в затвора. Поканил я бе да участва, но тя твърдо отказа. Той настояваше и по мъжественото му интелигентно лице се четеше загриженост. „Не разбираш ли, Синтия, че тази програма ще гледат близо два милиона души в Ню Инглънд. Жената, която те е видяла онази нощ, може да е сред тях.“