Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

— Има ли нещо, което сме пропуснали да обсъдим?

Министърът го погледна така, както дете разглежда мравка или бръмбар с любопитство, запазено за видове, толкова по-низшестоящи, че му изглеждат невъобразимо далечни. Данзигер съвсем не беше глупав човек и точно затова Холидей го беше избрал за свой кон, който да мести напред-назад по шахматната дъска на американските тайни служби. Но като се изключи използването му на дъската, той гледаше на него като на напълно заменим. Холидей се беше затворил в себе си от момента, когато бе почувствал предателството на Стария. Разбира се, имаше жена и две деца, но рядко мислеше за тях. Синът му беше поет… Боже господи, поет, можете ли да си представите! А дъщеря му? Е, колкото по-малко се говореше за нея и нейната партньорка, толкова по-добре. Що се отнася до съпругата му, тя също го беше предала, след като бе родила две разочарования. Напоследък, като се изключат официалните му ангажименти, при които стриктните норми за семейните ценности във Вашингтон налагаха тя да го придружава, двамата водеха напълно отделен живот. Бяха изминали години, откакто не бяха спали в една стая, камо ли пък в едно легло. От време на време закусваха заедно — едно по-малко мъчение, от което Холидей се стараеше да избяга колкото е възможно по-бързо.

Данзигер се беше навел поверително над масата.

— Ако мога с нещо да ви помогна, трябва само да…

— Мисля, че ме бъркаш с приятел — сопна се Холидей. — В деня, когато те помоля за помощ, ще лапна дулото на пистолета и ще дръпна спусъка.

Той се измъкна от сепарето и си тръгна, без да погледне назад, оставяйки Данзигер да плати сметката.

Останал за малко сам, докато Борис Карпов спеше в манастира, Аркадин си наля мескал и отпи една глътка в душната нощ на Сонора. Зората скоро щеше да се промъкне през звездите, гасейки ги по пътя си. Птиците по брега вече се бяха събудили и напускаха на рояци гнездата си, за да се понесат над крайбрежната ивица.

Аркадин вдиша дълбоко солта и фосфора и набра един номер на мобилния си телефон. Звъня дълго. Тъй като знаеше, че няма гласова поща, тъкмо се канеше да затвори, когато един дрезгав глас прозвуча в ухото му:

— Кой е се обажда, дяволите да го вземат?

Аркадин се засмя.

— Аз съм, Иване.

— О, здравей, Леонид Данилович — каза Иван Волкин.

Някога той беше най-силният човек в групировката. Тъй като не беше свързан с никое от семействата, години наред беше посредник между тях, босовете на някои фамилии и най-корумпираните бизнесмени и политици. Накратко казано, той беше човек, на когото всеки на власт дължеше услуга. Макар отдавна да се беше оттеглил, напук на традицията с напредването на възрастта ставаше още по-влиятелен. Беше също много привързан към Аркадин, чието странно издигане в подземия свят следеше от деня, в който Маслов го беше довел в Москва от родния му град Нижни Тагил.

— Помислих, че си с президента — каза Иван Волкин. — Казах му, че този път не мога да му помогна.

Мисълта, че президентът на Руската федерация се е обадил на Иван Волкин за услуга, развесели още повече Аркадин.

— Жалко за него — рече той.

— Поразрових се малко във връзка с проблема, за който ми разказа. Ти наистина имаш къртица, приятелю. Успях да сведа кандидатите до двама, но повече не можах да направя.

— Това е напълно достатъчно, Иван Иванович. Безкрайно съм ти благодарен.

Волкин се засмя.

— Знаеш, приятелю, че ти си единственият човек на земята, от когото не искам нищо.

— Мога да ти дам буквално всичко, което пожелаеш.

— Това добре го знам, но да ти кажа право, облекчение е да има някой в живота ми, който не ми дължи нищо и на когото аз дължа също толкова. Нищо не се е променило между нас, нали, Леонид Данилович?

— Не, Иван Иванович, не е.

След като Волкин даде имената на двамата заподозрени на Аркадин, каза:

— Имам и още малко информация, която ще те заинтересува. Любопитно ми е, че не мога да свържа никой от заподозрените с ФСБ или с която и да е руска тайна служба.

— Тогава кой командва шпионина в организацията ми?

— Къртицата ти много внимава да запази самоличността си в тайна. Носи черни очила и дебела риза с качулка на главата, затова няма добра негова снимка. Обаче човекът, с когото се среща, е някой си Марлон Етана.

— Странно име. — То като че ли говореше нещо на Аркадин, но не можеше да се сети точно какво.

— Още по-странно е, че не мога да се добера и до най-малката информация за Марлон Етана.