Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

— Искам да се откажа — рече, готова да се разплаче, тя.

Той се засмя.

— Господи, каква глупава крава си била. — Веднъж, само веднъж бих искал да те разплача, помисли си той. — Няма отказване. Метафорично казано, подписала си договор с кръв.

— Искам да се махна.

Той се облегна назад и пусна коляното й.

— Освен това дон Фернандо Херера е само второстепенна цел… поне засега.

Тя започна да трепери, много слабо, а под лявото й око се забеляза тик. Взе кафето и пресуши чашата. Чу се как тя леко тракна, когато я остави.

— Кого си набелязал?

Този път беше за малко — помисли си той. — Съвсем за малко.

— Един много специален — й отговори. — Човек на име Адам Стоун. Тази задача е малко по-различна. — Аркадин разпери ръце. — Разбира се, Адам Стоун не е истинското му име.

— И какво е то?

В усмивката на Аркадин имаше явна заплаха. Извърна се и поръча още две кафета еспресо.

Зората разперваше криле над Пуерто Пенаско, когато този изплувал за кратко спомен на Аркадин потъна в мрак. Студеният вятър откъм морето възвести настъпването на един нов ден. В живота му имаше жени. Елена, Марлийн, Девра, разбира се, и други, чиито имена сега му убягваха, но никоя не беше като Трейси. Трите — Елена, Марлийн и Девра — бяха означавали нещо за него, макар да му беше трудно да каже точно какво. Всяка по свой начин беше променила живота му. Но никоя не го беше обогатила. Само Трейси, неговата Трейси. Той стисна юмрук. Обаче тя не беше неговата Трейси, нали? Не, не, не. Боже господи, не.

Дъждът трополеше по покрива на вилата и по прозорците се стичаха едри капки. Чу се грохот от приближаваща буря. Дантелените завеси се раздвижиха. Криси лежеше напълно облечена на едно от двойните легла и гледаше в прозореца, осеян с петънца като яйце на червеношийка. Скарлет лежеше със свити колене на другото легло и дишаше равномерно в съня си. Криси разбираше, че трябва да заспи, имаше нужда от почивка, но след случката на магистралата нервите й продължаваха да са опънати. Преди няколко часа се беше колебала дали да вземе половин лоразепам, за да заспи, но мисълта, че може да потъне в сън, я изнерви още повече.

Нервността й се беше засилила, когато прибра Скарлет от родителите си. Баща й, който винаги усещаше настроенията й, заподозря, че се е случило нещо, веднага щом като отвори вратата при почукването. Не остана убеден, когато тя се опита да го увери, че всичко е наред. Все още виждаше пред очите си слабото му, издължено лице, докато я наблюдаваше как товари багажа на Скарлет в рейнджроувъра. Имаше същия скръбен вид, както когато спускаха ковчега на Трейси в гроба. Когато седна зад волана, Криси въздъхна с облекчение, че предвидливо беше паркирала джипа така, че да не може да види как е остърган от едната страна. Махна му бодро и потегли. Той продължаваше да стои на входа, докато тя зави зад ъгъла и изчезна от погледа му.

Сега, часове по-късно и отдалечена на много мили, тя лежеше на леглото в къщата на една своя приятелка, която беше по работа в Брюксел. Беше успяла да вземе ключовете от брата на жената. Лежеше в тъмното, заслушана във всички малки скърцания, стенания, шепоти и съскания в чуждата къща. Вятърът се беше впил в первазите на прозорците и търсеше начин да се промъкне вътре. Тя потрепери и се зави по-плътно с одеялото, но то не я стопли. Парното също. Усещаше студ в костите си, който се дължеше на опънатите й нерви и на страха, стаил се в мислите й.

„Възможно е да са ни следили през целия път от апартамента на Трейси — беше казал Адам. — Няма смисъл да рискуваш тези хора да разберат за Скарлет… а и къде живеят родителите ти.“

От мисълта, че хората, които искаха да застрелят Адам, може да знаят за дъщеря й, изпита неприятно свиване в стомаха. Искаше да се чувства в безопасност тук, да вярва, че сега, след като се беше разделила с него, няма опасност, но съмненията продължаваха да я глождят. Чу се още една продължителна гръмотевица, този път по-близо, а после дъждът забарабани с нова сила по стъклата на прозорците. Седна задъхана в леглото. Сърцето й биеше силно. Посегна към пистолета, който Адам й беше дал за защита. Имаше известен опит с огнестрелните оръжия, макар че повече с карабини и ловни пушки. Въпреки възраженията на майка й баща й я вземаше със себе си на лов през зимните недели, когато снегът скърцаше под краката, а слънцето беше слабо и безцветно. Спомни си треперещия хълбок на един елен и как беше потръпнала, когато баща й го застреля в сърцето. Спомни си погледа в очите на животното, когато баща й беше пристъпил с ножа към корема му. Еленът беше полуотворил уста, като че ли се канеше да моли за пощада.