Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

— Аха, сигурно е псевдоним.

— Да, би могло да се очаква — каза Волкин. — Обаче това предполага, че зад псевдонима се крие реална личност. Не можах да открия нищо друго, освен че Марлон Етана е сред основателите на „Монишън Клъб“, който има много филиали по света и чийто щаб, изглежда, се намира във Вашингтон.

— Може да е дълбоко засекретено звено на ЦРУ или една от многото глави на Хидрата — Министерството на отбраната на САЩ.

Иван Волкин издаде някакъв дълбоко гърлен, животински звук.

— Когато разбереш, Леонид Данилович, непременно ме уведоми.

— Непременно ме уведоми — беше казал Аркадин на Трейси преди няколко месеца. — Всичко, което откриеш за дон Фернандо Херера, дори да е най-незначителното и на пръв поглед да не представлява интерес.

— Включително и колко пъти на ден ходи по голяма нужда?

Той седеше, вперил в нея искрящите си очи на хищник, без да помръдва и без да примигва. Седяха в едно кафене в Кампионе д’Италия — живописен италиански данъчен рай, сгушен в швейцарските Алпи. Малката самостоятелна община като че ли се издигаше право нагоре от лъскавата, синя повърхност на кристалночисто планинско езеро, осеяно с най-различни съдове, като се започне от всевъзможни гребни лодки и се стигне до яхти за милиони долари, снабдени с хеликоптерни площадки, самите хеликоптери, а на най-големите се виждаха и мацките като допълнение към тях.

През петте минути, преди да пристигне тя, Аркадин наблюдаваше една неприлично голяма яхта, на която две дългокраки манекенки се излежаваха като че ли специално за папараците. Имаха такъв бронзов тен на кожата, какъвто само една гледана жена знае как да придобие. Отпи от малката чаша еспресо, която се губеше в големите му ръце и си каза: „Добре е да си цар!“ После видя голия космат гръб на въпросния цар и извърна с отвращение глава. Можеш да измъкнеш човек от ада, но не можеш да махнеш ада от човека. Аркадин често повтаряше тази фраза.

След това се беше появила Трейси и той бе забравил за ада на Нижни Тагил, който навестяваше спомените му като повтарящ се кошмар. Много я харесваше, но я и мразеше. Мразеше ерудицията й, широките й познания. Всеки път, когато си отвореше уста, тя му припомняше колко малко беше ходил на училище. Още по-лошото беше, че всеки път, когато бе с нея, научаваше нещо ценно. Колко често презираме учителите си, които ни превъзхождат с по-големите си знания и ни ги хвърлят в лицата заедно с опита си. Всеки път, когато научеше нещо, му се напомняше колко невероятно свързан беше с нея и колко много му трябваше тя. Точно затова я третираше по два коренно противоположни начина. Обичаше я, възнаграждаваше я с все повече и повече пари след изпълнението на всяка задача, а между отделните поръчки я обсипваше с подаръци.

Тя никога не беше спала с него. Не се беше опитал да я прелъсти, защото се страхуваше, че сред вихъра на страстта железният му самоконтрол щеше да отслабне и можеше да я стисне за гърлото и да я души, докато изплези език и очите й изскочат от орбитите. Щеше да съжалява за смъртта й. С течение на годините се беше оказала незаменима. С поверителната информация, която му беше дала, той можеше да мами нейните богати клиенти — ценители на живописта, а тези, които предпочиташе да не подкупва, използваше като нищо неподозиращи жертви, за да доставя наркотици навсякъде по света, скрити в сандъците с безценни предмети на изкуството.

Трейси прекара резенче лимон по ръба на чашата си.

— С какво е толкова специален дон Фернандо?

— Пий си кафето.

Тя се загледа в чашата, но не я докосна.

— Какво има? — попита накрая той.

— Хайде да не се занимаваме с него, какво ще кажеш?

Той изчака за момент, без да каже нищо. После изведнъж се наведе напред и я сграбчи силно за коляното под масата. Тя вдигна рязко глава и го изгледа.

— Знаеш правилата — каза заплашително, без да повишава тон, Аркадин. — Не задаваш въпроси за задачите, а просто ги приемаш.

— Не и тази.

— Всичките.

— Харесвам този човек.

— Всич-ки-те.

Тя го гледаше, без да мигне.

Той се дразнеше най-много, когато станеше такава, върху лицето й се спуснеше загадъчната маска, която го караше да се чувства като бавноразвиващо се дете, което не е могло да се научи да чете както трябва.

— Забрави ли за пагубното доказателство, което имам срещу теб? Искаш ли да отида при клиента ти и да му кажа как си отървала брат си, като открадна картина на твой клиент, за да покриеш дълговете му? Наистина ли искаш да прекараш остатъка от живота си в затвора? Там е много по-ужасно, отколкото можеш да си представиш, повярвай ми.