Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

Ала вече беше станало късно. Един изправен като върлина мъж с властно изражение прекосяваше главната зала към тях. Наоколо имаше прекалено много хора и беше рисковано, ако се стигнеше до сблъсък, но въпреки това Борн и Отавио се запътиха към него.

Борн го спря и широко се усмихна.

— Вие ли сте отговорникът за етажа?

— Да, името ми е Андрю Стептоу. — Той се опита да погледне през рамото на Борн към зелената врата, пред която би трябвало да стои Доналд. — Много съм зает в момента. Аз…

— Доналд каза някой да ви извика. — Той хвана Стептоу за лакътя и навел глава към него, му прошепна: — По средата съм на една от онези битки с високи залози, които се случват много рядко, ако ме разбирате какво искам да кажа.

— Страхувам се, че аз не…

Борн го отклони от вратата на главния апартамент.

— Ама разбира се, че сте наясно, сигурен съм. Това е дуел между двама мъже над покерната маса. Виждате ли, става въпрос за пари.

Думата „пари“ имаше магическо въздействие. Сега Стептоу го слушаше внимателно. Зад гърба на управителя Борн видя как човекът с белега лукаво се усмихва. Отведе Стептоу още по-близо до касата, която беше от дясната страна на залата с игралните автомати, удобно разположена близо до входа, за да могат клиентите да си купуват чипове на влизане, а по-редките печеливши да ги осребряват, преди да излязат… разбира се, ако са успели да преминат покрай всички други лъскави изкушения за залагане, които им се предлагаха.

— За какви пари става дума? — Стептоу не можа да скрие алчната нотка в гласа си.

— Половин милион — отговори без колебание Борн.

Стептоу не знаеше дали да се намръщи, или да оближе устни.

— Страхувам се, че не ви познавам…

— Джеймс. Робърт Джеймс. — Те наближаваха гишето на касиера и намиращата се наблизо входна врата. — Аз съм съдружник на Диего Херера.

— Аха, разбирам. — Стептоу облиза устни. — Въпреки това, господин Джеймс, това заведение не ви познава лично. Разбирате, че не можем да ви предоставим такава голяма сума…

— О, не, нямах това предвид. — Борн се престори на изненадан. — Искам само разрешението ви да изляза оттук по време на играта и да се снабдя с въпросната сума, за да мога да остана в залагането.

Сега управителят наистина се намръщи.

— По това време на нощта?

Борн каза с подкупваща самоувереност:

— Електронният превод може да бъде извършен. Ще отнеме само двадесет минути… най-много тридесет.

— Да, ама това е изключително нередно, не знаете ли?

— Половин милион лири, господин Стептоу, са много пари, както сам отбелязахте.

Стептоу кимна.

— Така си е. — После въздъхна. — Предполагам, че при тези обстоятелства може да бъде разрешено. — Той поклати заканително пръст пред лицето на Борн. — Обаче гледайте да не се бавите, сър. Не мога да ви дам повече от половин час.

— Разбрано. — Борн разтърси ръката на управителя. — Благодаря.

После двамата с човека с белега се обърнаха, изкачиха стълбите, минаха през фоайето и през стъклените врати и излязоха във ветровитата лондонска нощ.

Изминаха няколко пресечки, след това завиха зад един ъгъл, Борн притисна човека с белега до една паркирана кола и го попита:

— А сега ми кажи кой си ти и защо уби Диего?

Когато забеляза, че мъжът посегна към ножа, Борн го стисна за китката.

— Дори не си го помисляй. Искам отговори.

— Никога няма да те нараня, Джейсън, знаеш го.

— Защо уби Диего?

— Беше му казано да те доведе в клуба по някое време тази нощ.

Борн си спомни как Диего си беше погледнал часовника и бе казал: „А сега е време да се отправим към Найтсбридж.“ Странен начин на изразяване, освен ако този мъж казваше истината.

— Кой каза на Диего да ме доведе тук? — Обаче Борн вече знаеше.

— От „Северий Домна“ се свързаха с него… не знам как… но му дадоха точни инструкции как да те измами.

Борн си спомни как Диего само чоплеше храната, като че ли замислен за нещо важно. Очаквал е да извърши измамата? Прав ли беше Отавио?

Човекът с белега се вгледа в лицето на Борн.

— Ама ти наистина ли не ме познаваш?

— Не, вече ти казах.

— Името ми е Отавио Морено. — Той изчака за миг. — Брат на Густаво Морено.

През завесите на амнезията до Борн достигна смътен спомен.

— Запознахме се в Мароко — каза едва чуто той.

— Да. — Отавио Морено се усмихна. — В Маракеш, пътувахме заедно през високите Атласки планини, не си ли спомняш?

— Не знам.

— Боже господи! — Лицето на Отавио изразяваше изненада, може би дори шок. — А лаптопът? Какво стана с лаптопа?