Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

Направи една колеблива стъпка надолу, после още една. Оставаха още пет стъпала, преди да може да светне лампите. С гръб, опрян до стената, продължи бавно да слиза. Шумът се чу отново и тя замръзна. Като че ли някой беше минал през вратата на кухнята и сега бе влязъл в хола. Вдигна пистолета, после описа бавно дъга с него и се прицели в мрака. Но освен смътните очертания на канапето и едната облегалка на фотьойла срещу камината не можеше да различи нищо, никакво движение, колкото и предпазливо да беше.

Слезе още едно стъпало надолу, после още едно и почти стигна до ключа за осветлението.

Сега оставаше само още едно стъпало. Наведе се напред с протегната ръка, но изведнъж рязко пое въздух и се отдръпна назад. Някой беше близо до нея на долната площадка на стълбището. Усети движение в срещуположния край на стълбището, вдигна пистолета и се прицели.

— Кой е там? — Гласът й я стресна, като че ли беше насън или принадлежеше на някой друг. — Стой на място, имам пистолет!

— Куки, откъде, по дяволите, си взела пистолет? — каза баща й в тъмното. — Знаех си, че нещо не е наред. Какво става?

Тя запали осветлението и го видя да стои там с лице, пребледняло от притеснение.

— Татко? — Криси примигна, като че ли не можеше да повярва на очите си, че наистина е той. — Какво правиш тук?

— Куки, къде е Скарлет?

— Горе. Спи.

Той кимна.

— Господи, да не я будим. — Хвана дулото на пистолета и го наведе надолу. — А сега ела тук. Ще запаля камината, а ти ще ми кажеш в каква беда си изпаднала.

— Не съм изпаднала в никаква беда. Мама знае ли, че си тук?

— Майка ти се безпокои за теб не по-малко от мен. Нейният начин да се справя с нещата е да готви и точно това прави в момента. Смятам да ви отведа със Скарлет обратно у дома.

Като някой сомнамбул тя слезе по стълбите в хола. Баща й запали и останалите лампи.

— Не мога, татко.

— Защо? — Той махна с ръка. — Няма значение, и без това мислех, че няма да дойдеш. — Постави няколко цепеници върху решетката. После се огледа. — Къде е кибритът?

Запъти се към кухнята. Тя го чу да отваря чекмеджетата и да рови из тях.

— Не че не съм благодарна, татко. Ама наистина си идиот да дойдеш тук посред нощ. Какво направи, проследи ли ме? И как успя да влезеш? — Тя го последва в кухнята.

В същия миг една мазолеста ръка я сграбчи през устата, а пистолетът беше изтръгнат от ръката й. Усети силна мъжка миризма. После видя баща си да лежи в безсъзнание на пода и започна да се съпротивлява.

— Стой спокойно — прошепна гласът в ухото й. — Ако не ме послушаш, ще те отведа горе и ще гръмна дъщеря ти в лицето, а ти ще гледаш.

Когато Сорая пристигна на летището в Тусон, отиде право при гишетата за коли под наем и показа снимка на „Стенли Ковалски“ на всички от персонала, но без успех. Такова име нямаше в книгите им — не че беше очаквала да се появи. Професионалист с уменията на Аркадин не би бил толкова невнимателен да наеме кола със същото фалшиво име, което беше използвал пред имиграционните власти. Не се отчая и потърси отговорниците на всяка от фирмите. Тъй като имаше часа и датата на преминаването на Аркадин през летището, беше се постарала да пристигне горе-долу по същото време. Попита за диспечерите, които са били на смяна преди девет дни. Същите хора бяха на работа и сега, с изключение на една жена с необикновеното име Бифи Флисър, която беше напуснала, за да постъпи на работа на рецепцията в хотел „Бест Уестърн“ на летището. Никой от служителите, които даваха коли под наем, не разпозна Аркадин.

Мениджърът беше любезен да се обади в хотел „Бест Уестърн“ и Бифи Флисър очакваше Сорая, когато тя влезе в прохладното просторно фоайе. Седнаха край бара и изпиха по едно питие, докато разговаряха. Бифи беше общителна жена и с готовност се съгласи да помогне на Сорая в търсенето.

— Ами да, познавам го — каза тя и потупа снимката от охранителните камери на дисплея на мобилния телефон на Сорая. — Всъщност не го познавам лично, но той нае кола на тази дата.

— Сигурна ли сте?

— Напълно — кимна Бифи. — Каза, че я иска за дълъг срок, за месец или за шест седмици. Отговорих му, че в такъв случай ще му направим специална отстъпка, и ми изглеждаше доволен.

Сорая изчака за момент.

— Спомняте ли си името му? — попита небрежно тя.

— Това сигурно е важно, нали?

— Със сигурност би ми помогнало.

— Чакайте да помисля. — Тя забарабани с пръсти по масата. — Мисля, че се казваше Франк, Франк някой си… — Съсредоточи се още повече и след това лицето й се озари в усмивка. — Точно така! Франк Стейн. Франк Норман Стейн.