Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

— Ами какво ще стане, ако той има други идеи за „Тредстоун“ — попита Маркс.

— Тогава — отвърна Уилърд — трябва да се справим по някакъв начин с дявола. — Последва кратка пауза. — Аркадин или Борн за мен няма значение. Интересува ме само изходът от тяхната борба. При всички случаи ще ги имам — единия или другия като прототип на тези, които ще създаде „Тредстоун“.

— Започни от началото — рече Борн. — Това ми прилича на някакъв кошмар.

— Накратко казано — каза с въздишка Отавио Морено, — ти нямаше право да убиваш Ноа Перлис.

Двамата бяха в тайна квартира в Теймзмийд — малък, модерен квартал от другата страна на реката, точно срещу летището на Лондонското сити. Беше една от онези модерни кокетни кутийки, пръснати из повечето предградия на града, които бяха толкова нестабилни, колкото изглеждаха. Бяха стигнали там със сивия опел на Морено — най-малко биещата на очи кола, която можеше да се намери в Лондон. Ядоха студено пиле и макарони от хладилника и отмиха храната с бутилка прилично южноафриканско вино, а после се бяха настанили в хола, където буквално се хвърлиха на диваните.

— Перлис уби Холи Моро.

— За Перлис беше бизнес — отбеляза Отавио Морено.

— Мисля, че същото се отнасяше и за Холи.

Морено кимна.

— Е, да, ама после нещата преминаха на лична основа, нали така?

Борн нямаше подходящ отговор на това, тъй като той беше очевиден и за двамата.

— Вече няма значение — продължи Морено, приемайки мълчанието на Борн за съгласие. — Това, което ти забрави, беше, че аз наех Перлис да намери лаптопа.

— Той нямаше лаптоп, имаше пръстена.

Морено поклати глава.

— Забрави за пръстена и се опитай да си спомниш за лаптопа.

Борн се почувства така, като че ли затъваше все по-дълбоко в подвижни пясъци.

— Ти и преди спомена за лаптопа, но аз не си го спомням.

— В такъв случай предполагам, че не помниш как го открадна от дома на Джалал Есай.

Борн безпомощно поклати глава.

Морено разтърка за момент очи.

— Разбирам какво си имал предвид, когато каза да започна отначало.

Борн не отговори нищо и продължи да го гледа внимателно. Постоянният проблем с хора, появяващи се от миналото, беше следният: Кои всъщност бяха те и дали говореха истината? Човек без памет лесно може да бъде излъган. Всъщност, замисли се Борн, вероятно е забавно да излъжеш един човек в амнезия и да наблюдаваш реакциите му.

— Ти получи задачата да се сдобиеш с портативния компютър.

— От кого?

Морено сви рамене.

— Предполагам от Алекс Конклин. Както и да е, ние установихме контакт в Маракеш.

Отново Мароко. Борн се наведе напред.

— Защо трябваше да се свържа с теб?

— Аз бях връзката на Алекс Конклин там. — Когато Борн скептично го погледна, той добави: — Аз съм полубрат. Майка ми е берберка от Високите Атласки планини.

— Баща ти доста си е похойкал.

— Можеш да се шегуваш колкото си искаш. Няма да се обидя. — Отавио Морено се засмя. — Господи, какъв шибан свят — рече той, клатейки глава. — Е, добре, виж какво, приятел. Баща ми се е занимавал с много работи, повечето незаконни, така е. Признавам го. И какво от това? Деловите му начинания са го отвели в много места по света, някои от които странни.

— Бизнесът не беше единственото нещо, за което баща ти е имал голям апетит — рече Борн.

Отавио Морено кимна.

— Съвършено вярно. Той си падаше по екзотични жени.

— Има ли и други малки отрочета на Морено по света?

Отавио се засмя.

— Като знам какъв беше баща ми, може и да има. Но ако наистина има, аз не ги познавам.

Борн реши, че няма да узнае нищо повече, ако продължават да говорят още за любовните истории на стария Морено.

— Е, добре, казваш, че си бил връзката на Конклин в Маракеш.

— Не го казвам — рече леко намръщен Морено, — аз бях човекът.

— Предполагам, че не можеш да извадиш някакви анулирани чекове от сметката на „Тредстоун“.

— Ха, ха — каза Морено, но не се засмя. Извади пакет френски цигари, измъкна една и я запали. Вгледа се в Борн, докато издухваше дима към тавана. Накрая рече: — Дали не бъркам, като предполагам, че и двамата мислим за едно и също?

— Не знам. Според теб така ли е?

Борн стана и отиде в кухнята, за да си налее чаша студена вода. Беше го яд на себе си, не на Морено. Знаеше, че се намира в най-уязвимата точка на този етап. Не обичаше да е уязвим. Още повече пък не можеше да си го позволи в работата.

Върна се в хола и седна на един фотьойл срещу канапето, където Отавио Морено, дълбоко замислен, бавно пушеше. В отсъствието на Борн беше включил телевизора на новините на Би Би Си. Звукът беше изключен, но образите от „Веспър Клъб“ им бяха твърде познати. Лампите на покривите на линейките и на полицейските коли святкаха. От централния вход на клуба излязоха хора, които носеха носилка. Тялото в нея беше покрито с платно, което закриваше лицето. После картината се смени и на екрана се появи говорител от студиото на Би Би Си, който четеше това, което му беше написано. Борн даде знак и Морено включи звука, но не чуха нищо интересно и той отново го изключи.