Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

Франк Н. Стейн. Сорая избухна в смях.

— Какво? — Бифи изглеждаше смутена. — Какво толкова смешно има?

Този Аркадин е наистина голям образ, помисли си Сорая по пътя обратно към летището. После се замисли. Дали пък беше точно такъв? Защо нарочно ще използва запомнящо се име? Вероятно е възнамерявал да изостави колата някъде след границата.

Изведнъж ентусиазмът й спадна. Въпреки това продължи разследването. Намери дежурния диспечер на фирмата за коли под наем и му даде фалшивото име, което Аркадин беше използвал.

— Каква кола е наел?

— Един момент. — Диспечерът се обърна към компютъра и изписа името и датата. — Черен шевролет, стар модел от 87-а година. Всъщност истинска барака, но явно го е устройвал.

— Толкова ли стари коли държите?

Диспечерът кимна.

— От една страна, тук, в пустинята, те не ръждясват. А от друга, след като толкова наши коли се крадат, по-изгодно е да даваме под наем стари модели. Освен това клиентите харесват по-ниските цени.

Сорая си записа информацията, включително и регистрационния номер, без обаче да храни големи надежди, че дори и да намери колата, тя ще я отведе до Аркадин. После сама нае кола, благодари на диспечера, отиде в едно кафене, където седна и си поръча айскафе. Беше се научила да не си поръчва студен чай извън Ню Йорк, Вашингтон или Лос Анджелис. Американците обичат да пият студения чай непоносимо сладък.

Докато чакаше, разтвори подробна карта на Аризона и Северно Мексико. Мексико беше голяма страна, но тя предположи, че Аркадин може да бъде някъде в радиус от сто мили от летището. В противен случай защо ще избере специално Тусон, когато би могъл да вземе самолет до Мексико Сити или Акапулко? Не, реши тя, сигурно се е насочил към Северозападно Мексико, възможно е дори непосредствено оттатък границата.

Айскафето й пристигна и тя го изпи без захар, като се наслаждаваше на възгорчивия вкус, който премина през гърлото в стомаха й. Начерта кръг около летището в радиус от сто мили. Това беше районът, в който щеше да продължи да търси.

Веднага, щом като Сорая напусна офиса му, диспечерът извади малък ключ от джоба на панталона си и отключи най-долното чекмедже от дясната страна на бюрото си. Вътре имаше папки, пистолет, регистриран на негово име, и снимка портрет. Поднесе снимката към светлината и се вглежда в нея няколко секунди. После сви устни, обърна я от задната страна, запомни номера и го набра на служебния си телефон.

Отговори му мъжки глас и той му каза:

— Една жена дойде да търси вашия човек… този на снимката, която ми дадохте… Каза, че името й е Сорая Мур, и нямах причина да не й повярвам… Не, не съм искал да ми представи документ за самоличност, не… просто направих това, което ми казахте… Не се потете за това… Не, вие не ме разбрахте. Искам да кажа, че ще бъде лесно, дадох й кола под наем…

„Тойота Корола“, сребристосиня, регистрационен номер… Д, като Дейвид, В, като Виктор, Н, като Нанси, три-три-седем-осем.

Имаше и още нещо, но то не интересуваше Сорая. Малкото електронно устройство, което беше залепила под бюрото на диспечера, работеше безупречно и гласът му се чу с кристална яснота. Жалко, че не можеше да чуе гласа в другия край на линията. Все пак знаеше, че някой държеше под наблюдение летището на Тусон, а може би и други летища близо до границата с Мексико. Разбра също, че които и да бяха тези хора, щяха да я проследят в Мексико. Едно нещо й направи впечатление. Човекът, на когото се обади диспечерът, не разбираше американския жаргон. Това изключваше мексиканците, които поради близостта им до границата почти маниакално се стараеха да научат всеки английски разговорен израз или уличен жаргон. Човекът трябва да беше чужденец, вероятно руснак. А ако, както подозираше, той беше един от хората, поставени да следят за наказателния екип на Дмитрий Маслов, това просто можеше да се окаже нейният щастлив ден.

Първото, което Питър Маркс направи, след като пристигна на лондонското летище „Хийтроу“, беше да се обади по телефона на Уилърд.

— Къде си? — попита Маркс.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

Маркс се намръщи при тези думи.

— Последното, от което човек има нужда, когато се намира на предната линия, е да бъде в неведение — сопна се той.

— Опитвам се да те предпазя от Лис. Когато ти се обади, а повярвай ми, той ще го стори, съвсем искрено ще му кажеш, че не знаеш къде съм и за теб въпросът ще е изчерпан.

Питър показа официалните си служебни документи за самоличност на представителите на имиграционните власти, а те подпечатаха паспорта и му дадоха знак да мине през пункта.