Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

— Можеш да получиш изцяло нова идентичност, с която постигането на промяна не е толкова трудно, защото пресъздаваш собствената си история — бе отвърнал той.

Тя беше кимнала.

— Да, но това крие подводни ями. Нямаш семейство, нямаш приятели… Освен, разбира се, ако нямаш нищо против да си напълно изолиран.

— В нощта, преди да умре — рече сега той — тя ми каза нещо, което ме накара да си мисля, че в друго време и на друго място би се радвала да има свое семейство.

За момент Криси като че ли не можа да си поеме дъх.

— Може да ви се струва смешно. — Посъвзе се малко и продължи: — Виждате ли, смешното е… всъщност, като се замисля сега, то е ужасно трагично, че понякога й завиждах. Не беше обвързана с никого, така и не се омъжи, можеше да отиде, където и когато пожелае и го правеше. Беше като ракета. Обичаше да се движи по ръба на пропастта. Не знам, като че ли опасността беше за нея нещо като афродизиак, или може би приличаше повече на усещането, което хората изпитват на скоростно влакче в увеселителен парк. Като че ли се движат толкова бързо, че почти, но не съвсем, губят контрол. — Тя горчиво се засмя. — Последния път, когато се возих на такова влакче, ми прилоша.

Част от него искрено й съчувстваше, но друга част, професионалната, с други думи, същността на Борн, търсеше начин да се промъкне още по-дълбоко в нея, за да види дали Криси може да му каже още нещо за Трейси и загадъчната й връзка с Леонид Аркадин. Гледаше на нея като на средство за постигане на цел, като междинно стъпало, а не като на човешко същество. Ненавиждаше се за това, че се чувства по този начин, но дължеше успеха си тъкмо на тази безпристрастност. Това беше той, или поне онова, което „Тредстоун“ беше направила от него. Беше като осакатен, но обучен и изключително опитен. Също като Аркадин. Но въпреки това между тях имаше бездна, и то толкова голяма, че Борн не можеше да види дъното й, нито да предположи колко е дълбока. Двамата с Аркадин се гледаха през тази бездна, може би невидими за всички, освен за самите тях, всеки търсещ начин да унищожи другия, без междувременно да загине. Имаше моменти, когато той се чудеше дали това беше възможно и дали, за да се освободи светът от единия, трябваше да загинат и двамата.

— Знаете ли какво искам? — Тя се извърна към него. — Помните ли онзи филм „Супермен“? Не беше кой знае какво, но това няма значение. В него Луис Лейн умира и Супермен е така съкрушен от скръб, че се хвърля във въздуха. Лети около земята все по-бързо и по-бързо, по-бързо от скоростта на звука, по-бързо от скоростта на светлината, толкова бързо, че връща времето до момента, преди да бъде убита Луис, и я спасява. — Тя го гледаше в лицето, но като че ли не го забелязваше и виждаше нещо друго.

— Искате да върнете времето и да спасите Трейси.

— Ако можех. Но разликата е, че това, което сценаристите позволиха на Супермен да направи във филма, аз не мога да го направя… обаче поне щях да разбера какво да правя с моята скръб, дяволите да го вземат. — Тя се опита да поеме дълбоко въздух, но се задави от сълзите си. — Чувствам се прикована от тежест, като че ли на гърба ми е завързана котва, или това е тялото на Трейси — студено и сковано… Няма никога повече да се движи.

— Усещането ще отмине — каза Борн.

— Да, предполагам, ами ако не искам?

— Искате ли да я последвате в мрака? Ами Скарлет, какво ще стане с нея?

Лицето на Криси се зачерви и тя скочи. Борн я последва, когато се втурна в спалнята. Завари я да се взира през френските прозорци в крушата, сега обляна от сребриста лунна светлина.

— Дяволите да го вземат, Трейс, защо отиде? Ако сега беше тук, кълна се, че щях да й извия врата.

— Поне щяхте да я накарате да обещае, че никога повече няма да има нещо общо с Аркадин.

Борн се надяваше, че името на Аркадин може да я накара да си спомни нещо, което беше забравила. Усети, че двамата са стигнали до критичен момент. Нямаше намерение да си тръгне, докато тя не го изхвърли. Едва ли щеше го направи, тъй като сега той беше единствената й връзка със сестра й, бил е там, когато Трейси бе умряла. Това означаваше много за нея, чувстваше, че то ги беше направило по-близки, правеше внезапната смърт на Трейси по-поносима.

— Криси — каза тихо той, — споделяла ли е някога как се е запознала с него?

Тя поклати глава, а после каза:

— Може би в Русия, в Санкт Петербург. Беше отишла там, за да разгледа Ермитажа. Спомням си, защото и аз се канех да отида с нея, но Скарлет се разболя от инфекция на ухото, имаше висока температура и губеше ориентация. — Тя поклати глава. — Господи, колко различен живот сме водили двете! А сега… сега се стигна до това. Скарлет ще бъде съкрушена.