Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

— Ама това е ужасно висока цена за един пръстен — рече Маркс. — Трябва да е много рядък, скъп или важен.

— Бих искал да погледна отново онази снимка с надписите — рече замислен Уилърд. — Това е най-добрата ни възможност да разберем нещо за пръстена, защото Лис няма да ни каже.

Те вървяха по алеята от монумента на Вашингтон към мемориала на Линкълн, мушнали ръце в джобовете на палтата си, превили гърбове срещу вятъра, но в последния момент решиха да свият към мемориала на ветераните от Виетнамската война. Докато вървяха, всеки проверяваше дали зад тях няма опашка. Не се доверяваха на никого, а най-вече на Оливър Лис.

Спряха и Уилърд се загледа в стената, мрачна с постоянните си сенки, въздъхна дълбоко и затвори очи. На устните му, като прокрадваща се котка, заигра едва доловима усмивка.

— Той си мисли, че ме е матирал, но аз си имам царица, която не може да контролира.

Маркс поклати глава.

— Нямам представа за какво говориш.

Уилърд отвори очи.

— Сорая Мур.

Маркс го погледна разтревожен.

— О, не.

— Казах ти да се опиташ да я привлечеш и ти го стори.

По дългата, леко наклонена алея, която водеше до величествената стена, видяха двама ветерани в униформи. Единият буташе другия, който беше в инвалидна количка. Спряха пред редиците с имена. Ветеранът в количката беше без крака. Той подаде на приятеля си малък букет и миниатюрен американски флаг на дървена поставка. Другият ги постави в подножието на стената, където техните другари бяха погребани за вечни времена.

Когато извърна глава от сцената, очите на Уилърд проблеснаха.

— Реших каква ще е първата й задача: да намери Леонид Аркадин.

— Ти каза, че си загубил следите му — отбеляза Маркс. — Откъде да започне да го търси?

— Това е неин проблем — отговори Уилърд. — Тя е умно момиче. Следя кариерата й, откакто се изяви в „Тифон“. — Той се усмихна. — Имай малко вяра, Питър. Тя е първокласен материал. Освен това има едно вродено предимство пред нас двамата. Много е красива и силно желана. Това означава, че Аркадин ще я подуши още преди да се приближи на пресечка от него.

Мозъкът му се движеше с голяма скорост в някаква негова, собствена орбита.

— Искам тя да бъде с него. Да стане негова близка, която да ми казва какво прави той и защо го прави.

Двамата ветерани продължаваха да стоят с наведени глави, погълнати от спомените си, докато туристи и роднини на загиналите се изреждаха един след друг покрай стената. Тук-там някои докосваха някое име. Една японска водачка на група с високо вдигнато жълто знаменце в ръка събра около себе си хората си, които продължаваха да щракат с фотоапаратите.

Маркс прекара пръсти през косата си.

— Не очакваш, че аз… Какво? Господи, искаш да й бъда сводник, така ли?

Уилърд имаше вид на човек, смучещ лимон.

— Откога си постъпил при скаутите? Със сигурност не е било в ЦРУ. Стария би ти изял сърцето на обяд.

— Тя ми е приятелка, Фред. От много отдавна.

— В тази работа няма приятели, Питър, а само жестоко потискани. Аз съм роб на Лис, ти си мой роб, а тя твоя робиня. Ето как са подредени нещата.

Маркс стана толкова мрачен, колкото Уилърд в края на закуската им с Лис.

— Ще й поставиш задачата, преди да тръгнем за летището. — Уилърд погледна часовника си. — Това означава, че имаш по-малко от шест часа да се приготвиш за Лондон и да свършиш каквото трябва. — Той пресилено се усмихна. — Повече от достатъчно за находчив човек като теб, не си ли съгласен?

— Време е да вървя — рече Борн. — И двамата трябва да поспим малко.

— Не искам да си лягам — каза тя и с тъжна усмивка изпя „Лоши сънища в нощта“. Вдигна въпросително глава. — Кейт Буш. Познати ли са ви песните й?

— Това беше от „Брулени хълмове“, нали?

— Да, дъщеря ми Скарлет е голям неин фен. Уверявам ви, че сега в Оксфорд такива като Кейт Буш са малко.

Минаваше полунощ. Той беше отскочил до един индийски ресторант, за да купи вечеря, и я бе занесъл в апартамента на Трейси, където, след като преглътна разсеяно една-две хапки, Криси остана да го гледа как яде. Предвид случилите се по-рано събития пред банката за него беше най-добре да не се мярка много на предната линия, дори да не се връща в хотела.

Докато я наблюдаваше, седнала срещу него на канапето, си спомни друг откъслек от разговора си с Трейси в Хартум в нощта, когато тя умря.

— В мислите си можеш да бъдеш всеки, да правиш каквото ти хрумне. Всичко е податливо на промяна, докато в реалния свят е много трудно да постигнеш някаква промяна, усилието е изтощително.