Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

— Беше ударена от парчета стъкло, едно я прониза. Кръвта й изтече за минути, никой не можеше да направи каквото и да било.

— Бедната Трейси. — Беше стиснала така силно облегалката, че кокалчетата на пръстите й побеляха. — Молих я да не отива, също както я молих да не приема тази проклета поръчка.

— Каква поръчка?

— Ами за този проклет Гоя.

— Защо ви е казала за Гоя?

— Не беше за картината, а за поръчката. Каза, че ще й е последната. Искаше да го знам. Предполагам защото знаеше, че не одобрявам това, което вършеше.

Тя потръпна.

— Тази контрабандна търговия с картини беше лошо нещо.

— Говорите така, като че ли е нещо живо.

Тя се извърна към него.

— В известна степен беше така, защото бе свързана с онзи мъж.

— Аркадин.

— Никога не ми е споменавала името му. Доколкото можах да разбера, той й поставяше много опасни задачи, но й плащаше толкова добре, че тя приемаше всичките, поне така ми казваше.

— Но вие не й вярвахте, така ли?

— О, вярвах й. Когато бяхме малки, сключихме споразумение никога да не се лъжем. — Косата й изглеждаше малко по-тъмна от тази на сестра й и по-гъста, дори буйна, а лицето й не беше толкова ъгловато, бе по-меко и по-открито. И по-угрижено. Движеше се по-енергично от Трейси, или това се дължеше по-скоро на факта, че го правеше на нервни изблици, като че ли задействана от някакви малки вътрешни експлозии. — Проблемът възникна, когато пораснахме. Убедена съм, че в личния й живот имаше твърде много неща, които тя отказваше да сподели.

— Не сте настоявали, така ли?

— Потайността беше нейният избор — каза тя, като че ли да се защити. — Уважавах желанията й.

Върнаха се отново в спалнята. Застана сред нея и се огледа наоколо като замаяна, като че ли беше изгубила сестра си и сега се чудеше, че не може да я намери. Светлината, която проникваше косо през прозореца, беше насечена на ромбове и правоъгълници от крушата. Беше мека, с нюанси, като кожата на сепия. Сега тя се премести в една от тези геометрични фигури.

Обви с ръце кръста си, като че ли се опитваше да сдържи емоциите си.

— Обаче съм сигурна в едно нещо. Този мъж беше чудовище и тя не работеше доброволно за него. Убедена съм, че я е държал с нещо, с нещо за нея.

Това беше ехо от собствените му подозрения. Може би в края на краищата тя все пак щеше да му каже нещо.

— Досещате ли се какво би могло да бъде?

— Вече ви казах. Трейси беше най-потайният човек на земята.

— Значи нямаше нищо, нито странни отговори на въпросите ви, нищо от този сорт.

— Не. — Криси произнесе отчетливо думата. — Е, мисля, че имаше едно нещо, но то ми се струва смешно.

— Смешно? Как така?

— Спомням си веднъж, че бяхме заедно и за пръв път сякаш нямаше за какво да си говорим, след като бях изчерпила всички новини за себе си. Почувствах се отегчена, но това не беше ново за мен. Предполагам, че съм била малко разочарована, защото се пошегувах с нещо от сорта, че си има някого, за когото не иска да ми каже.

Борн наостри уши.

— И?

— Ами, според мен това не й се стори смешно. Определено не й беше до смях. Имах предвид приятел или съпруг, но тя каза доста сърдито, че само аз съм семейството й.

— Не мислите, че…

— Не, не мисля — каза с категоричен тон Криси. — Изобщо не беше такава. Не се погаждаше с мама и татко. Всичко, свързано с тях, я обиждаше. Те от своя страна се чувстваха много обидени от нейното бунтарство. Аз бях добрата дъщеря. Станах професор в Оксфорд, следвайки стъпките на баща си. Но Трейси… Само Бог знае какво са си мислели, че възнамерява да прави. От времето, когато беше тринадесетгодишна, те враждуваха като куче и котка, докато един ден тя напусна къщата и никога повече не се върна. Не, мога да ви уверя, че не искаше да има собствено семейство.

— И вие намирате това за тъжно.

— Не — каза с известно предизвикателство Криси. — Намирам го за възхитително.

— Е, поне ще трябва да преследваме Борн — рече Маркс. — Това все пак е някаква утеха. Той е едната половина от уравнението „Тредстоун“, нали така?

— Не ставай глупав — рече троснато Уилърд. — Лис дори не си направи труда да го спомене като предложение за мир, защото знаеше, че ще му се изсмея в лицето. Знаеше, че аз съм единственият — поне от хората под негов контрол, който може да се приближи до Борн, без той да му пречупи врата или гръбнака. Не, планирал го е още от самото начало и то е единствената причина да се съгласи да възстанови „Тредстоун“, а аз му се набутах право в ръцете.