Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

Борн тъкмо разчистваше лианите наоколо, когато чу гърлен глас зад себе си.

— Хвърли оръжието — каза някой на руски с московски акцент.

Борн се извърна бавно и видя втория руски преследвач. Сигурно се беше ориентирал по изстрелите.

— Казах да го хвърлиш — изръмжа руснакът. Той също държеше автомат АК-47, насочен към корема на Борн.

— Какво искаш? — попита Борн.

— Много добре знаеш какво искам — отвърна руснакът. — А сега хвърли оръжието и ми го дай.

— Какво да ти дам? Само ми кажи какво искаш и ще ти го дам.

— Ще взема пръстена веднага, щом като хвърлиш автомата на партньора ми. — Той го подкани, накланяйки автомата си. — Хайде, шибаняк. Иначе ще ти прострелям единия крак, после другия и ако това не е достатъчно… нали знаеш колко болезнена може да бъде раната в корема, колко дълго ще агонизираш, преди да умреш от загуба на кръв.

— Партньорът ти имаше твърде лош късмет — каза Борн и в същото време пусна автомата на земята.

Съвсем инстинктивно руснакът не можа да се сдържи да не погледне към падналия си другар. В същото време падналият автомат го накара да погледне надолу. В този миг Борн замахна с една лиана като с камшик, който се уви около врата на руснака. С рязко движение го дръпна към себе си. Руснакът се преви на две, а Борн пусна лианата и стовари едновременно двата си юмрука отзад върху врата му.

Руснакът рухна на земята, а Борн се наведе над него и го претърколи по гръб. Човекът беше още замаян и дишаше на пресекулки като риба на сухо. Борн му удари една плесница, за да дойде напълно в съзнание, и натисна с цялата си тежест с коляно гръдната му кост.

Човекът го погледна със сините си очи. Лицето му беше неестествено червено и не можеше да задържи стичащата се от крайчеца на устата му кръв.

— Защо те изпрати Леонид? — попита Борн на руски.

Руснакът примигна.

— Кой?

— Не прави това — Борн натисна по-силно с коляно и мъжът изохка. — Много добре знаеш кого имам предвид. Леонид Аркадин.

За момент руснакът го изгледа, без да каже нищо. После въпреки незавидното си положение се засмя.

— Това ли си мислиш? — От ъгълчетата на очите му потекоха сълзи. — Че работя за онази торба с лайна?

Отговорът на руснака беше твърде спонтанен и твърде неочакван, за да беше заблуждаващ. А и защо щеше да лъже? Борн се замисли за момент, преценявайки положението.

— Ако не е Аркадин — каза бавно той, — тогава кой?

— Аз съм член на Казанската. — Гордостта, с която го каза, не будеше съмнение. Това също беше вярно.

— Значи те е пратил Дмитрий Маслов. — Неотдавна Борн се беше запознал с боса на Казанската групировка в Москва при твърде неприятни обстоятелства.

— Ако трябва да бъда точен — рече руснакът, — аз към подчинен на Вячеслав Германович Озеров.

— Озеров? — Борн никога не беше чувал за него. — Кой е той?

— Директор по операциите. Вячеслав Германович планира всяка фаза на действията на Казанската, а Маслов се разправя с все по-досадното правителство.

Борн се замисли за момент върху казаното.

— Добре, значи докладваш на този Озеров. Защо ти се стори смешно, че мислех, че те е пратил Аркадин?

Очите на руснака проблеснаха.

— Тъп си като галош. Озеров и Аркадин се мразят в червата.

— Защо?

— Враждата им е много стара. — Той изплю кръв. — Махни шибаното си коляно от гърдите ми.

— За какво се мразят?

Руснакът се ухили насреща му през окървавените си зъби.

— Махни се от гърдите ми.

— Ама разбира се. — Борн се изправи, грабна автомата на руснака и стовари приклада в главата му.

— Трябваше да се досетя — каза Сорая.

Дилия се обърна към нея и леко примигна.

— За какво?

— Че страстен играч като теб ще ме заведе в мястото, където се играе най-добрият частен покер в окръга.

Дилия се засмя, когато Рийс Уилямс ги поведе по облепения с тапети коридор, пълен с картини и фотоси на диви животни от Африка, предимно слонове.

— Чувала съм за това място — каза Сорая на Уилямс, — но за пръв път Дилия счете за уместно да ме доведе тук.

— Няма да съжаляваш — рече през рамо Уилямс, — обещавам ти.

Намираха се в къщата й от червено-кафяв пясъчник, построена във федералистки стил, встрани от площад „Дюпон“. Рийс Уилямс беше дясната ръка на комисаря на полицията Лестър Бъроус. Беше незаменима за него в много отношения и не на последно място заради широките си връзки с висшите ешелони на политическите кръгове в столицата.

Тя разтвори една двукрила врата и пред тях се откри библиотека, превърната в игрална бърлога с маса, покрита с дебело зелено сукно, удобни столове за шестима и облаци дим от ароматни пури. Когато влязоха, единствените звуци в стаята бяха тракането на чиповете и едва чутото шумолене на колодата карти, които след ловко разбъркване бяха раздадени на четиримата мъже, насядали около масата.