Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

Поръчаха си, седнаха един срещу друг и зачакаха, без да се поглеждат, поне Сорая се стараеше да не го прави.

— Видях те без сутиен — каза Аркадин — и гледката ми хареса.

Сорая се сепна.

— Да ти го начукам.

— Тя беше враг — каза той, имайки предвид Мойра. — Кой закон би я защитил?

Сорая погледна през прозореца към улицата, която й беше също толкова непозната, колкото обратната страна на луната.

Храната пристигна и Аркадин започна да яде. Сорая наблюдаваше две млади жени с прекалено много грим по лицата и твърде малко дрехи по себе си да отиват на работа. Тяхната култура беше много по-различна от нейната. Въпреки това тя се чувстваше напълно в унисон със скръбната атмосфера тук. Безнадеждността й беше нещо познато. Беше съдба на нейния пол от незапомнени времена, както и главната причина да избере тайните служби, където въпреки обичайните предразсъдъци Сорая можеше да се утвърждава по начини, които я караха да се чувства добре. Сега за пръв път видя тези момичета с прекалено стегнати сутиени и твърде къси поли в друга светлина. Тези дрехи бяха начин, може би единственият, да се утвърждават в една култура, която непрекъснато ги унижаваше и подценяваше.

— Ако Мойра умре или не може да ходи…

— Спести ми беззъбите си заплахи — рече той, омитайки последните остатъци от своя хуевос ранчерос 29 29 Мексиканска закуска от пържени яйца на очи и най-различни гарнитури от ориз, лютиви сосове, зеленчуци и дори банани. — Бел.прев. .

Работата на Аркадин е точно такава , помисли си тя. Независимо какво смяташе той, тя беше непрекъснато да унижава и да подценява жените. Това беше подтекстът на всичко, което казваше и вършеше. Той нямаше сърце, нямаше угризения, нямаше чувство за вина, нямаше душа… накратко казано, нямаше нищо, което определя и отличава едно човешко същество. Ако той не е човешко същество — помисли си с ужас тя, — какво е тогава?

Мъжката тоалетна беше през пет врати от кабинета на професор Гайлс. Той явно беше повръщал зад затворената врата на една от кабините. В помещението се носеше остра миризма, Борн отиде при прозореца и го отвори колкото можа по-широко. Влажният вятър бавно разбърка вонята като вещица, която бърка врящото си гърне.

Борн изчака, докато шумовете в кабината стихнат.

— Професор Гайлс!

Известно време нямаше отговор. После вратата на кабината се отвори и професор Гайлс с определено измъчен вид мина мълчаливо покрай Борн. Наведе се над умивалника, пусна студената вода и завря глава под нея.

Борн се подпря на стената и скръсти ръце на гърдите. Когато Гайлс вдигна глава, му подаде няколко хартиени кърпи. Професорът ги взе, без да каже нищо, и избърса с тях лицето, косата си. Едва когато хвърли използваните кърпи в кошчето за боклук, като че ли позна Борн.

Гърбът му моментално се вцепени и той се изправи.

— Аха, блудният син се завърна — рече той с най-професорския си тон.

— Очаквахте ли ме?

— Всъщност не. От друга страна, не съм много изненадан, че ви виждам тук. — Той се усмихна вяло на Борн. — Черните гологани не се губят.

— Професоре, бих искал още веднъж да се свържете с вашия колега, с когото играете шах.

Гайлс се намръщи.

— Това може да не е толкова лесно. Той е саможивец и не обича да отговаря на въпроси.

Мога да си го представя — помисли си Борн.

— Въпреки това бих искал да опитате.

— Добре — съгласи се Гайлс.

— Между другото, как му е името?

Гайлс се поколеба.

— Джеймс.

— Джеймс кой?

Последва ново колебание.

— Уедърли.

— А не Базил Бейсуотър?

Професорът извърна глава към вратата.

— Какъв въпрос искате да му зададете?

— Бих искал да опише живота в отвъдното.

Гайлс, който се беше запътил към вратата, спря и бавно се обърна към Борн.

— Моля?

— След като синът на Базил Бейсуотър го е погребал преди три години — каза Борн, — мисля, че той ще е напълно в състояние да ми каже какво е да си мъртъв.

— Казах ви — рече малко сърдито Гайлс, — името му е Джеймс Уедърли.

Борн го хвана за лакътя.

— Професоре, никой не вярва в това, дори вие. — Отклони Гайлс от вратата и го отведе в най-далечния край на тоалетната. — А сега ми кажете защо ме излъгахте? — Когато професорът запази мълчание, Борн продължи: — Изобщо не ви се налагаше да се обаждате на Бейсуотър за превода на надписа от вътрешната страна на пръстена, защото вече го знаехте.

— Да, предполагам, че е така. И двамата не бяхме напълно искрени един към друг. — Той сви рамене. — Е, такъв е животът. Нищо не изглежда такова, каквото е.