Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

— И защо Уилърд се интересува от Озеров?

— Нямам представа — отвърна Сорая. Това поне беше вярно. — Обаче знам, че вчера един агент на „Тредстоун“ е разпознал Озеров в Маракеш. Проследил го е в Атласките планини до едно село, което се казва Тинерир.

Те пристигнаха в болницата „Санта Фе“ на авеню „Моруа“, но Аркадин не направи опит да излезе от колата.

— Какво е правил Озеров в Тинерир?

— Търси един пръстен.

Аркадин поклати глава.

— Изрази се по-ясно.

— По някакъв начин с този пръстен се отваря файл в хард диска на един лаптоп. — Тя го погледна. — Виж, аз самата не го разбирам. Тази информация беше в последното съобщение, което получих от Питър. — Тя отвори задната врата. — Можем ли да откараме Мойра в реанимацията?

Аркадин излезе от колата и затръшна вратата, която тя току-що беше отворила.

— Искам още.

— Казах ти всичко, което знам.

Той се вгледа в лицето й.

— Нали виждаш какво се случва с хора, които се бъзикат с мен?

— Не се бъзикам с теб — рече Сорая. — Изневерих на хора, които ми имат доверие, какво повече искаш от мен?

— Всичко — каза той. — Всичко.

Вкараха Мойра в спешното отделение. Докато персоналът обработваше раната и проверяваше състоянието й, Сорая попита кой е най-добрият неврохирург в Сонора. Говореше приличен испански и освен това изглеждаше като латиноамериканка. Тези качества отвориха вратите пред нея. Когато научи личния телефонен номер на хирурга, сама му се обади. Секретарката му каза, че го няма, но Сорая я заплаши да я намери и да й извие врата. Скоро след това хирургът се обади. Сорая му описа раната на Мойра и му каза къде се намират. Той отговори, че ако получи възнаграждение от две хиляди американски долара, ще пристигне веднага.

— Хайде да тръгваме — каза Аркадин веднага след като тя приключи разговора.

— Няма да изоставя Мойра.

— Имаме да говорим още за бизнес.

— Можем да говорим тук.

— Не, ще се върнем в манастира.

— Няма да се чукам с теб — каза му тя.

— Благодаря на Бога, чукането с теб ще да е като със скорпион.

Забележката му я накара да се засмее въпреки притеснението и отчаянието й. Тръгна да потърси кафе и той я последва.

Борн караше към Оксфорд с такава бързина, с каквато нямаше опасност да привлече вниманието на полицията. Градът си беше същият, какъвто го беше оставил след двете си посещения там. Тихите улици, причудливите магазини, все същите обитатели, всички заети със своите работи, чайните, книжарниците — всички като миниатюра, създадена от някой вманиачен учен от осемнадесети век. Да караш кола из неговите улици беше като да се движиш из вътрешността на снежно кълбо.

Борн паркира близо до мястото, където Криси беше оставила джипа си, когато бяха дошли заедно, и тръгна по стъпалата нагоре към Центъра за изследване на древни документи. Професор Лайъм Гайлс също беше там, където го бяха заварили последния път, приведен над бюрото в просторния си кабинет. Вдигна глава, когато Борн влезе, и примигна като бухал, като че ли не го позна. Борн забеляза, че всъщност това изобщо не беше Гайлс, а друг човек с приблизително същия ръст и години като него.

— Къде е професор Гайлс?

— В почивка — отвърна мъжът.

— Търсех него.

— Разбрах. Мога ли да попитам защо?

— Къде е той?

Мъжът пак примигна като бухал.

— Няма го.

По пътя Борн беше прегледал официалната биография на Гайлс в уебсайта на Оксфордския университет.

— Отнася се за дъщеря му.

Мъжът зад бюрото примигна.

— Болна ли е?

— Не мога да ви кажа. Къде е професор Гайлс?

— Не мисля, че…

— Спешно е — рече Борн. — Въпросът е на живот и смърт.

— Умишлено ли пресилвате нещата, сър?

Борн му показа карта на служител на бърза медицинска помощ, която беше задигнал след катастрофата.

— Съвсем сериозен съм.

— Господи! — възкликна мъжът и посочи с ръка. — В момента е в клозета. Не бих се учудил, ако се бори с баницата със змиорка, която е ял снощи.

Неврохирургът беше млад и мургав като индианец, с дълги, фини пръсти като на класически пианист. Имаше много нежни черти, което подсказваше, че всъщност не е индианец. Но беше корав бизнесмен и не се съгласи да започне, докато Сорая не му пъхна пачка банкноти в ръката. После бързо ги изостави, за да се консултира с докторите от спешното отделение, които бяха подготвили Мойра, и се отправи към операционната.

Сорая изпи отвратителното кафе, без да обръща внимание на вкуса му, но десет минути по-късно, докато се разхождаше безцелно напред-назад по коридора, то като че ли прогори дупка в стомаха й. Затова когато Аркадин й предложи да хапнат нещо, тя се съгласи. Намериха един ресторант недалеч от болницата. Преди да седне, Сорая се огледа, за да се увери, че не е пълен с насекоми.