Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

Мойра отново изпита смесица от възхищение и съжаление към нея, защото след като отплаваше за срещата с Аркадин, щеше да я очаква неясна съдба. Попаднала между разрушителната власт на Корелос и достойната за презрение слабост на Нарсико, бъдещето й нямаше да бъде добро.

Целуна я страстно по устните и силно я притисна, понеже щеше да бъде за последен път, а Беренгария заслужаваше тази малка утеха, колкото и мимолетна да беше тя.

Прекара език по ухото й.

— Кой е клиентът?

Беренгария потрепери и силно я притисна. После се отдръпна толкова, че да може да погледне Мойра в очите.

— Клиентът е един от най-старите и най-добрите на Густаво и точно затова забавянето причини толкова проблеми.

В очите й проблеснаха сълзи и Мойра разбра, че и за двете прекараната нощ беше и началото, и краят. Да, тази интересна жена нямаше илюзии. За миг Мойра почувства болката от загубата, която човек изпитва, когато един океан или континент разделя двама души, които са се държали в прегръдка.

Накрая Беренгария наведе глава.

— Името му е дон Фернандо Херера.

Сорая се събуди с вкус на сонорската пустиня в устата. Връхлетяна от пепелта и болката, тя се претърколи по гръб и изохка. Вдигна очи към надвесилите се над нея четирима мъже, по двама от двете й страни. Бяха с тъмна кожа като нейната и като нея бяха със смесена кръв. Не може да ги различи човек, помисли си уморено тя. Тези мъже бяха отчасти араби. Толкова много си приличаха, че можеха да са братя.

— Къде е той? — попита един от тях.

— Кой? — каза тя, като се опитваше да определи акцента му.

Друг от мъжете — откъм противоположната страна — приклекна както арабите от пустинята — с ръце върху коленете.

— Госпожице Мур… Сорая, ако мога да ви наричам така, вие и аз търсим един и същи човек. — Гласът му беше спокоен, уверен и така непринуден, сякаш бяха приятели, намерили взаимно приемливо решение на неотдавнашен спор. — Става дума за Леонид Данилович Аркадин.

— Кои сте вие? — попита тя.

— Ние задаваме въпросите — отвърна мъжът, заговорил пръв. — Вие отговаряте.

Тя се опита да стане, но установи, че е невъзможно — въжетата около китките на ръцете и на глезените й бяха завързани за колчетата на една палатка, забити в земята.

Когато първата светлина от зората се прокрадна на небето, розовите й пипала пропълзяха към нея като краката на паяк.

— Моето име не е важно — рече мъжът, приклекнал до нея. Тя забеляза, че едното му око беше кафяво, а другото бледосиньо, почти млечно като опал, може би беше увредено или засегнато от болест. — Важно е само това, което аз искам.

Тези две изречения изглеждаха толкова абсурдни, че тя изпита желание да се изсмее. Хората бяха известни с имената си. Без име нямаше лична история, не беше възможен портрет, а само гола плоча. Явно такова беше и желанието му. Тя се запита как би могла да промени това.

— Ако не искате да ми отговаряте доброволно — рече той, — ще трябва да опитаме по друг начин.

Щракна с пръсти и един от другите мъже му подаде малка бамбукова клетка. Безименният я пое внимателно за дръжката и като я разклати пред лицето на Сорая, я постави между гърдите й. Вътре имаше много голям скорпион.

— Дори и да ме ухапе — каза Сорая, — няма да ме убие.

— О, не искам да ви убивам. — Безименният отвори вратичката и с една писалка започна да побутва скорпиона да излезе. — Обаче ако не ни кажете къде се крие Аркадин, ще получите спазми, пулсът и кръвното ви налягане ще се повишат, зрението ви ще се замъгли… Нужно ли е да продължавам?

Скорпионът беше с твърда, лъскавочерна черупка и извита високо над нея опашка. Когато слънчевата светлина го докосна, като че ли заблестя с някаква вътрешна енергия. Сорая се опита да не го гледа и да потисне надигащия се страх. Обаче реакцията й беше инстинктивна и трудна за контрол. Чу как сърцето й бие в ушите и със засилването на уплахата усети болка в гръдната кост. Прехапа устна.

— А ако ви ухапе няколко пъти, без да получите медицинска помощ, тогава не се знае колко ще пострадате.

Пристъпвайки внимателно, като някой балетист, на осемте си крака, съществото излезе навън и застана между гърдите на Сорая. Тя с мъка потисна желанието си да изкрещи.

Оливър Лис седеше на тясна пейка в залата за вдигане на тежести в неговия фитнес клуб. Беше увил хавлиена кърпа на врата си. Правеше третото вдигане от лежанка от петнадесетте упражнения за бицепсите, когато влезе червенокосата. Беше висока, с широки рамене и вървеше абсолютно изправена. Виждал я беше тук няколко пъти. Със сто долара за управителя сега знаеше, че се казва Аби Самнър, че е на тридесет и четири, разведена и без деца. Беше от безбройната армия адвокати на Министерството на правосъдието. Той предполагаше, че дългите часове, прекарани в работа, са довели до развода й, но тъкмо удълженото й работно време го привличаше. Щеше да има по-малко време да му се пречка, когато любовната афера започнеше. Изобщо не се съмняваше, че тя ще започне. Въпросът беше само кога.