Робърт Лъдлъм - Целта на Борн

Херера продължаваше да гледа през Маркс, като че ли не беше чул и дума от това, което каза. После сякаш се опомни.

— Знаете ли нещо за смъртта му?

— Това не е разговор за улицата, сеньор Херера.

— Не, разбира се, че не е. Моля да ми простите липсата на маниери, сеньор Маркс. — После махна с ръка. Имаше много големи, силни ръце на човек, който умее да се труди. — Влезте да поговорим.

Маркс изкачи стълбите, прекрачи прага и влезе в къщата на Диего Херера. Чу старият човек да идва след него и да затваря вратата, а после в гърлото му беше опрян нож и бащата на Диего Херера застана плътно зад него и го притисна с невероятна сила.

— А сега, кучи сине — рече Херера, — ще ми кажеш всичко, което знаеш за убийството на сина ми, или, Бог ми е свидетел, ще ти прережа гърлото от едното ухо до другото.

Бъд Холидей седеше в полукръглия салон на клуба „Белите рицари“, който се намираше в затънтен район в покрайнините на Мериленд. Идваше често тук, за да разпуска. Над чаша уиски с вода се опитваше да си проясни главата от бъркотията, която го заобикаляше през дългия ден.

Родителите му бяха от стари филаделфийски фамилии, чиито корени можеха да бъдат проследени съответно до времето на Александър Хамилтън и Джон Адамс. Бяха се влюбили още в детските си години и както може да се предполага за бракове от този сорт, сега бяха разведени. Майка му беше доайен на висшето общество и сега живееше в Нюпорт, Роуд Айланд. Баща му, който страдаше от емфизем като дългогодишен заклет пушач, изживяваше последните си дни в голямата фамилна къща, ограден от бутилки кислород и под постоянните грижи на две милосърдни сестри–хаитянки. Холидей не се виждаше с никого от тях. Обърна гръб на тяхното херметично затворено общество още на осемнадесет години, когато за техен ужас и унижение беше постъпил с радост в морската пехота. В лагера за новобранци си беше представял как майка му припада при новината, което му доставяше огромно удоволствие. Що се отнася до баща му, той вероятно беше сдъвкал края на пурата, бе хвърлил върху жена си вината за разочарованието и се беше отправил към застрахователната компания, която притежаваше и която ръководеше безмилостно и с ужасяващ успех.

Като видя, че е изпил уискито си, Холидей махна с ръка на келнера и си поръча още едно.

Близначките пристигнаха в момента, когато му донесоха питието, и той им поръча шоколадови мартинита. Седнаха от двете му страни. Едната беше облечена в зелено, а другата в синьо. Тази в зелено беше червенокоса, а другата руса. Поне за днес. Мишел и Манди бяха такива. Обичаха да се допълват, но същевременно и да подчертават различията си. Бяха високи около метър и осемдесет, със също толкова пищни и сочни фигури като устните им. Можеха да минат за манекенки или евентуално за актриси, като се има предвид умението, с което играеха ролите си, но не бяха нито суетни, нито празноглави. Мишел беше математичка, а Манди микробиоложка в Центъра за контрол на заболяванията. Мишел, която би могла да оглавява катедра във всеки от най-престижните университети на страната, вместо това работеше за ДАРПА — Агенцията за разработка на нови технологии в областта на отбраната. Изготвяше нови криптографски алгоритми, които можеха да победят дори най-бързия компютър. Нейните евристични методи се променяха в движение, което означаваше, че се учи от всеки опит за пробив в алгоритъма като самоопознаваща се единица. За неговото отваряне беше нужен физически ключ.

— Каква е оценката ти за пръстена? — попита Холидей Мишел.

— Щеше да е от полза, ако ми беше дал истинското нещо, а не комплект снимки — отговори тя.

— След като не съм ти го дал, какво е най-доброто ти предположение?

Мишел отпи глътка от питието си, може би за да спечели време да подреди мислите си и да реши как да ги изложи пред Холидей, който беше интелектуален лилипут в сравнение с нея и близначката й.

— Струва ми се, че по всяка вероятност пръстенът е физически ключ.

Заинтригуван, Холидей пронизително я изгледа.

— Което означава какво?

— Ами това, което току-що казах. Може да е алгоритъмът, върху който работя в момента, но ми се струва, че странният надпис от вътрешната страна на пръстена играе ролята на вълнообразните ръбове на ключ. — Като видя недоумяващия поглед на Холидей, тя промени тактиката. Извади флумастер и започна да рисува върху салфетката на Холидей.

— Тук имаме обикновен ключ в ключалка. В нея има зъбци, които съответстват на нарезите на ключа. Повечето обикновени ключалки имат по дванадесет щифта в патрона — шест горни и шест долни. Когато ключът се вкара в патрона, зъбците повдигат горните щифтове над линията на среза и позволяват на оста в патрона да се завърти и ключалката да се отвори. Сега да си представим, че всяка идеограма от надписа върху вътрешната стена на пръстена е зъбче. Вкарваме пръстена в подходящата ключалка и готово: Сезам отвори се!