Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

— Не — възрази Мидълтън категорично.

— Е, кое от двете? — попита Перес. — Да или не?

— Не — отговори Мидълтън. — Но не беше нарочно. Допуснах няколко грешки. Май не мислех трезво.

— Какви грешки?

— Концертният тон е сравнително модерно улеснение. Нещо като международните часови зони. Идеята, че ла над средно до има 440 цикъла, е въведена след смъртта на Моцарт и Шопен. По онова време настройките в Европа се различавали. При това не само от страна до страна или по време. Тонът можел да варира дори в същия град. Тонът, използван за органа в английска катедрала през седемнадесети век, можел да е с пет полутона по-нисък от този на клавесина в дома на епископа на същата улица. Гайда от 1720 година свирела ла над средно до с 380 цикъла, а органите на Бах в Германия свирели ла над средно до с 480 цикъла. Ла-то на гайдата би било фа на органа. Познаваме и няколко от камертоните на Хендел. Единият свири ла на 422 цикъла, а другият — на 409.

— Е, и? — попита Перес.

— Изчисленията на Фауст ще се окажат безсмислени.

— Освен ако?

— Освен ако не приеме валидна основна цифра за ла.

— Която би била каква?

— Предполагам, че 428. Подходяща за периода, а следата е в ръкописа на Моцарт. Двадесет и осми концерт за пиано. Съобщението е било скрито в каденцата. Ако 28 не означаваше нещо само по себе си, можеха да вкарат фалшива каденца в който и да било от първите двадесет и седем истински концерта.

— Фауст ще се сети за това. Когато всичко друго се провали. Нали разполага с ръкописа на Моцарт.

— Дори това няма да му помогне — каза Мидълтън и се обърна към Фелисия. — Вуйчо ти щеше да се срамува от мен. Не се сетих за темперирането. А той щеше да се сети. Беше прекрасен акордьор.

— Какво е темпериране, по дяволите? — попита Перес.

— Музиката не е математика — отговори Мидълтън. — Ако започнеш с ла на 440 цикъла и продължиш нагоре на интервали, които математиката твърди, че са правилни, звукът в октавата ще е фалшив. Налага се да се приспособиш по пътя. По слух. Трябва да изпълняваш това, което ухото ти казва, че е правилно, макар цифрите да твърдят, че грешиш. Бах е разбирал това. Имал си е собствена схема. „Добре темперирано пиано“ идеално доказва това. На оригиналната титулна страница има ръкописна рисунка. В продължение на векове вярвали, че е просто украса или драсканица, но сега хората смятат, че е диаграма за това как да темперираш клавиатура, за да звучи идеално.

Перес извади химикалка и направи бързо изчисление на салфетката си.

— И какво искаш да кажеш? Че ако ла е 440, то си не е 495?

— Не е.

— А колко е?

— Може би 493.

— Кой би знаел? Акордьор на пиана?

— Акордьор би го почувствал. Но не би го знаел.

— Как тогава нацистките химици са изготвили шифъра?

— С добре настроено пиано, микрофон и осцилоскоп.

— Това ли е единственият начин?

— Вече не. Сега е много по-лесно. Можеш да отидеш до магазина за електроника и да си купиш дигитална клавиатура и цифров интерфейс за музикални инструменти. Можеш да настроиш клавиатурата така, че ла да е 428, да изсвириш гамите и да прочетеш цифрите направо на екранчето.

Перес кимна. Облегна се назад. И се усмихна.

— Никакви следи.

Емет Колмбаш и Дик Чеймбърс надзираваха претърсването на апартамента в хотел „Харбър Корт“. Фауст, естествено, го бе наел под фалшиво име. „Естествено“, кисело си помисли Мидълтън, притиснал мобифона до ухото си. Този тип беше майстор в прикриването на следите си.

— Абсолютно нищо? — попита той и поклати глава към Фелисия Камински и Джак Перес, които седяха срещу него в ресторанта.

— Не. Проверихме целия апартамент — отговори Колмбаш. — И претърсихме трупа на Вукашин. И някакво копеле със странна татуировка. Стефан Анджей. А, и оня мексиканец, дето го е очистил зет ти. Но не открихме никаква следа къде може да е отишъл Фауст.

— Нещо за бинокъла, за който ни разказа Фелисия?

Камински им бе обяснила за шпионирането на Начо през прозореца и откъслеците от разговора, който бе дочула — нещо за доставки и техническа информация.

— Бяха го фокусирали върху склад на отсрещната страна на улицата, но той е празен.

— Значи е отнесъл химикалите някъде другаде.

— И нямаме шибана представа къде — промърмори агентът. — Ще продължим да търсим. Ще ти звънна пак, Хари.

Линията прекъсна.

— Нямаме късмет — заяви Мидълтън, отпи от кафето и довърши шоколада си.

Казваше си, че се нуждае от него заради енергията, но истината бе, че просто обожаваше вкуса му.