Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

Момичето се завъртя и насочи оръжието към Фауст.

— Мидълтън разбира от музика — каза Фелисия. — Не би имал нужда да измъчва някого, за да се добере до мелодията. Тя е предвидима. Както нощта следва деня.

— Не знаех — отвърна Фауст.

— Двете нехармонични ноти — каза момичето — създават трета нота фантом. Вуйчо ми винаги наричаше подобна нота „вълк“. А Вукашин означава „вълк“. Посланието му е шифрирано. Съобщава името на убиеца си.

— Не знаех — повтори Фауст. — Кълна се.

— Говори.

— Наех Вукашин. Някой друг сигурно също се е добрал до него, наел го е и той ме е предал.

— Кой?

— Нямам представа. Кълна се. И не можем да си губим времето с това. Музиката съдържа и други шифри, а не само този с името на убиеца на вуйчо ти.

— Той е прав, Фелисия — намеси се Мидълтън. — Имаме спешна задача. Става дума за нервнопаралитичен газ, който може да направи единадесети септември да прилича на почивка на плажа.

— И това ще се случи скоро — добави Фауст.

Камински кимна и каза:

— След дни. — И отпусна пистолета.

— Четиридесет ноти — заяви Фауст. — Четиридесет букви между А и Ж. Не е достатъчно.

— Добави и каденцата на Моцарт — посъветва го Фелисия. — И тя е пълна дивотия.

— Моцарт не е писал каденци — възрази Мидълтън.

Камински кимна.

— Точно така. Не е написал и двадесет и осем концерта за пиано. Каденцата е част от посланието. Същата игра.

— Кой е първи? — попита Фауст.

— Моцарт. Бил е преди Шопен.

— Колко ноти тогава?

— Като съберем и двете, получаваме около двеста.

— Все още не е достатъчно. И не можеш да напишеш нищо само с от А до Ж. Особено на немски.

— Има диези и бемоли. Моцарт е в ре минор.

— Не можеш да превърнеш буквите в диези и бемоли.

— Цифри — обади се Мидълтън. — Не са букви от азбуката, а цифри.

— Едно за А, две за Б? И това не е достатъчно. Сложна работа.

— Не е едно за А — възрази Мидълтън. — Концертен тон. А-то над средно до е 440 цикъла в секунда. Всяка нота има определена честота. Диези и бемоли, също така. Двеста ноти биха разкрили осемдесет хиляди числа. Нещо като баркод. Осемдесет хиляди цифри биха разкрили цялата информация, която търсиш.

— Как ще се справим с тях? — попита Фауст.

— С калкулатор — отговори Мидълтън. — На петолинието вторият интервал нагоре е ла над средно до. Това са 440 цикъла. Една октава по-високо е първият обертон, 880 цикъла. Октава по-ниско е 220 цикъла. Можем да пресметнем междинните интервали. Вероятно ще изчислим до петия десетичен знак, което е още по-добре. Колкото повече цифри, толкова повече информация.

Фауст кимна. Лицето му беше безизразно. Той извади ръкописа на Моцарт от шкафа, сложи изцапаната с кръв страница върху него, стисна купчината под мишница и кимна на Начо. После погледна Камински и Мидълтън и внезапно скочи напред и изтръгна глока от ръката й.

— Не бях съвсем откровен — призна той. — Не съм наемал Вукашин. И двамата бяхме наети от трети човек. Със същата цел. А тя, страхувам се, не е твърде хуманна. Разполагаме с рицин и всичко друго, от което се нуждаем. Но не можахме да стабилизираме сместа. А сега, благодарение на проницателността ви, вече нямаме проблеми. Благодарим ви за това. Ще изразим благодарността си по практичен начин — с милост. Точно след десет минути, когато съм в безопасност, Начо ще застреля и двама ви в главата. Бързо и безболезнено. Обещавам ви.

Начо седеше между Мидълтън и вратата, стиснал пистолета с непоклатима ръка. Фелисия ахна и се вкопчи в ръката на Мидълтън. Фауст се усмихна — сините му очи проблеснаха — излезе.

Десет минути. Дълго или прекалено кратко време, в зависимост от обстоятелствата. Десет минути на опашка в пощата изглеждат цяла вечност. Последните десет минути от живота ти изтичат светкавично. Начо не помръдна и мускул. Приличаше на статуя. Дулото на пистолета му проследяваше всяко почти невидимо движение на Мидълтън и Камински. На всеки деветдесет секунди бандитът поглеждаше часовника си.

Погледна го за последен път и вдигна пистолета. На нивото на главите им. Пръстът му започна да обира спусъка.

Внезапно вратата се отвори.

Влезе Джак Перес.

Начо се завъртя към него и каза:

— Какво…

Перес го простреля в лицето. Без заглушител. Гърмежът беше оглушителен.

Тримата побягнаха по аварийните стълби.

След десет минути седяха в един ресторант на пристанището.

— Значи му казахте всичко? — попита Перес.

Камински кимна тъжно и отговори:

— Да.